Алън Брадли - Номерът с въжето

— Извинявайте. Сутринта станах много рано.

— Аз също. Тъжна работа.

— Ходих във фермата на Ингълби — подхвърлих аз.

— Разбрах — отвърна госпожа Малит.

Гръм да я удари! Нима нищо не убягваше от слуха й?

— Госпожа Ричардсън ми каза, че помагаш на хората с кукления театър. На жената с коса като на Юда и на куция мъж.

Синтия Ричардсън. Трябваше да се досетя. Явно присъствието на кукления театър е развързало иначе стиснатия й език.

— Жената се казва Ния, а мъжът — Рупърт. Всъщност тя е много мила. Прави си албуми с изрезки… или поне като момиче се е занимавала с това.

— Убедена съм, че това е много хубаво, но ще трябва да…

— Видях и госпожа Ингълби — прекъснах я аз. — Всъщност проведохме доста интересен разговор.

Ръката, с която госпожа Малит лъскаше чиниите за салата, забави движението си… и спря. Беше се хванала на въдицата.

— Бъбрила си си нея? Ха! На куково лято! Бедничката — добави тя след кратък размисъл.

— Говорихме за Робин, сина й — заявих аз, в което имаше капчица истина.

— Не думай!

— Тя рече, че Робин е мъртъв.

Това се оказа прекалено дори за госпожа Малит.

— Мъртъв ли? Наистина е мъртъв. Мъртъв е като пън вече повече от пет години. Мъртъв и погребан. Помня деня, в който го намериха обесен в Гибът Уд. Беше понеделник, ден за пране, и тъкмо бях простряла дрехите, когато Том Бате, пощальонът, влезе през портата. „Госпожо Малит — каза ми той — пригответе се да чуете една лоша новина.“ „Нещо с Алф ли е станало?“ питам го аз, а той: „Не, с малкия Робин, момчето на Гордън Ингълби.“ И тогава дъхът ми спря, мислех си, че ще…

— Кой го е намерил? — прекъснах я аз. — Имам предвид малкия Робин.

— Лудата Мег. Нали живее горе в Гибът Уд. Забелязала нещо лъскаво под едно дърво — така нарича онези боклуци, които събира, „нещо лъскаво“ — и когато отишла да го вземе, видяла, че е детска лопатка, от онези, дето носите на плажа, а до нея — малка метална кофичка, паднали на земята.

Канех се да кажа, че майката на Робин го е водила на морето, но се спрях тъкмо навреме. Спомних си, че премълчаните клюки водят до разпространението на нови клюки: „Лепят се като мухи на мед“, както отбеляза веднъж самата госпожа Малит, но по съвсем различен въпрос.

— И тогава го видяла да виси, обесен за врата, от онази стара бесилка — продължи тя. — Разправяше, че лицето му изглеждало ужасно, като презрял пъпеш.

Съжалих, че не си бях взела тетрадката.

— Кой го е убил? — попитах направо.

— Ах, точно там е проблемът. Никой не знае.

— Убит ли е все пак?

— Напълно възможно е. Но, както вече казах, никой не знае със сигурност. Направили му аутопсия в библиотеката, нали се сещаш, огледали тялото, разправя Алф. Доктор Дарби им казал, че момчето е обесено и че само това може да заключи със сигурност. Лудата Мег твърдеше, че го взел Дяволът, но я знаеш каква е. Повикаха семейство Ингълби и онзи германец, дето им кара трактора, Дитер, както и Сали Строу. Всички са глупави като магарета, включително полицията.

Полицията ли? Разбира се!

Полицията със сигурност е разследвала смъртта на Робин Ингълби и ако предположението ми беше вярно, то старият ми приятел инспектор Хюит със сигурност е участвал в него.

Е, инспекторът не ми беше точно стар приятел, но неотдавна му помогнах с едно разследване, с което той и колегите му имаха големи затруднения.

Вместо да разчитам на селските клюки на госпожа Малит, щях да разбера фактите от първоизточника. Трябваше ми само възможност да отида с колелото до полицейския участък в Хинли. Щях да се отбия там небрежно тъкмо навреме за чая.

Минах с Гладис покрай „Свети Танкред“ и се зачудих как ли са Рупърт и Ния. Е, ще разбера съвсем скоро, помислих си, докато натисках спирачката и обръщах назад.

Но вратата на енорийската зала беше заключена. Разтърсих я силно и потропах шумно няколко пъти, ала никой не ми отвори. Дали още не бяха в Кълвърхаус?

Забутах Гладис през двора на църквата към брега на реката и я пренесох по каменните стъпала. Макар на места да бе обрасла с бурени и издълбана от дълбоки коловози, пътеката по брега ме отведе бързо до Джубили Фийлд.

Ния седеше под едно дърво и пушеше, а Дитер бе приседнал до нея. Щом ме видя, тя скочи:

— Я виж ти кого довя вятърът.

— Мислех, че ще сте в църквата.

Ния натисна фаса си ожесточено в ствола на дървото.

— Трябваше да сме там, но Рупърт още не се е върнал.

Това ми се стори странно, защото той уж не познаваше никого в околностите на Бишъпс Лейси. Кой или какво би го задържало толкова дълго?