Алън Брадли - Номерът с въжето

„Тук почива Робин Тенисън Ингълби,

1939-1945“

— Робин е мъртъв — повтори тя вече почти със стенание.

— Да, знам.

На фона на слънчевите лъчи, проникващи в мрачната ниша, се рееха прашинки. Седнах на сламата.

В същото време един гълъб излетя от гнездото си през сводестото прозорче. Сърцето ми за малко да спре. Мислех си, че тук отдавна няма гълъби и едва не седнах върху глупавата птица.

— Заведох го на морето — продължи Грейс и започна да гали корабчето, сякаш не забелязала гълъба. — Робин обичаше морето.

Прибрах колене до брадичката си и ги обгърнах с ръка.

— Играеше си в пясъка. Построи замък.

Последва дълго мълчание и видях, че се е отнесла някъде.

— Ядохте ли сладолед? — попитах аз, сякаш това беше най-важният въпрос на света. Но не измислих нищо друго.

— Сладолед ли? — Тя кимна. — Дадоха ни го в картонени чашки… малки картонени фунийки. Искахме ванилов, и двамата с Робин обичаме ванилия. Интересно обаче… — въздъхна Грейс. — Когато го изядохме, имаше дъх на шоколад… сякаш не бяха измили добре лъжицата.

Кимнах мъдро:

— Случва се понякога.

Госпожа Ингълби протегна ръка и отново докосна корабчето, прокара пръсти по гладкия боядисан корпус. А после духна свещта.

Поседяхме известно време смълчани сред сноповете слънчеви лъчи, просмукващи се в червената тухлена пещера. Сигурно така се чувства бебето в утробата, помислих си аз.

Горещо му е. Чака нещо да се случи.

— Защо дойде? — попита госпожа Ингълби най-накрая. Забелязах, че вече не заваля думите си толкова силно както преди малко.

— Викарият изпрати едни хора да си разпънат палатката в Джубили Фийлд. Помоли ме да им покажа пътя.

Грейс ме сграбчи за ръка и попита рязко:

— Гордън знае ли?

— Мисля, че да. Казал на викария, че могат да отседнат там в края на пътя.

— В края на пътя… — въздъхна бавно госпожа Ингълби. — Да, хубаво би било, нали?

— Имат пътуващ куклен театър. „Кукленият театър на Порсън“. Ще изнесат представление в събота. Викарият ги помоли. Караваната им се счупи и… — Внезапно ме споходи вдъхновение: — Защо не дойдете и вие? Всички в селото ще бъдат там. Можете да седнете до мен и…

Грейс ме изгледа ужасено.

— Не! — отсече тя. — Не! Не мога!

— Може двамата с господин Ингълби да дойдете и…

— Не!

Тя стана, при което вдигна плътен облак прах, и за няколко секунди, докато прашинките се рееха около нас, двете стояхме напълно неподвижно като фигурки в преспапие, обгърнати от снежна вихрушка.

— По-добре си върви — заяви внезапно госпожа Ингълби с гърлен глас. — Моля те, тръгвай си!

Изпълзях безмълвно до отвора с насълзени от праха очи. Изненадващо лесно скочих на дървената рамка и започнах бавно да слизам.

Трябва да призная, че ми мина през ум приказката за Джак и бобеното стъбло.

Дворът на фермата беше пуст. Дитер беше отишъл към реката с Рупърт и Ния, а вече сигурно бяха опънали и палатката. Ако имах късмет, може би щях да стигна при тях тъкмо навреме за чая. Имах чувството, че не съм спала цяла нощ.

Всъщност колко беше часът?

Мътните ме взели! Влакът на леля Фелисити трябваше да пристигне в десет и пет, а аз съвсем бях забравила за нея. Татко щеше да ме изкорми.

Дори леля Фелисити още да не бълваше огън и жупел на перона с пяна по устата, как, за Бога, щях да стигна до Додингсли? От фермата Кълвърхаус дотам имаше почти десет километра дори да прелетях над полетата като гарван, а доколкото знаех, нямаше шанс да ми поникнат криле.

Затичах като въртях ръце като мелница, за да се придвижа с по-висока скорост. За щастие целият път беше по нанадолнище, а в края му виждах караваната на Рупърт, паркирана под върбите.

Дитер беше отворил капака на остина и бърникаше вътре. Ния простираше една риза на храстите, за да изсъхне. Никъде не виждах Гордън Ингълби, нито пък Сали Строу.

— Чак сега мога да използвам слънцето, за да изсуша прането — каза Ния. — Дитер проверява мотора. Защо се забави толкова?

— Колко е часът? — попитах умолително.

— Нямам представа. Само Рупърт има часовник, но той се запиля нанякъде.

Както прави винаги. Тя не изрече думите, но ми стана толкова ясно какво има предвид, колкото ако го бе изкрещяла от върха на Биг Бен.

— Дитер? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Съжалявам. Толкова дълго време ми беше забранено да нося часовник…

— Извинявай — прекъснах го, — но трябва да посрещна влака.

Преди да успеят да кажат нещо, затичах по пътеката край реката с бясна скорост. Лесно беше да се бяга по стария бряг, който минаваше по южната страна на Джубили Фийлд, и, изненадващо, само след няколко минути вече прескачах по каменните стъпала към църковния двор.