Алън Брадли - Номерът с въжето

— Странна работа — прошепна той. — Някой стои по средата на стаята. Виждам силуета му върху задния прозорец. — Рупърт почука силно още два пъти по вратата.

— Господин Ингълби — провикнах се аз. — Господин Ингълби, аз съм Флавия де Лус. Доведох хората от църквата.

Последва дълга тишина, преди да чуем звука от тежки ботуши по дървения под. Вратата се открехна и от сумрачната вътрешност надникна висок рус мъж с гащеризон, който примигна на дневната светлина.

Никога не го бях виждала.

— Аз съм Флавия де Лус от Бъкшоу — посочих неопределено с ръка на югоизток. — Викарият ме помоли да покажа на тези хора пътя до Кълвърхаус.

Русият мъж излезе навън, като се наведе значително, за да мине през ниската каса на вратата, без да си удари главата. Изглеждаше, както би го описала Фели, „неприлично красив“: снажен скандинавски бог. Когато този русокос Зигфрид се обърна, за да затвори вратата внимателно след себе си, видях, че на гърба на работния му гащеризон има нарисуван голям избелял червен кръг.

Това означаваше, че е бил военнопленник.

В съзнанието ми веднага изникнаха дръвникът и липсващата от него брадва. Дали не е посякъл семейство Ингълби и не е напъхал крайниците им като дърва зад кухненската печка?

Каква нелепа мисъл. Войната беше свършила преди пет години, а аз видях семейство Ингълби — или поне Фейс — миналата седмица.

Освен това вече знаех, че германските военнопленници не са особено опасни. За пръв път видях група от тях при първото си ходене на кино в „Палас“ в Хинли. Когато въоръжените пазачи закараха облечените в сини униформи пленници до местата им в салона, Дафи ме смушка, посочи ги и прошепна:

— Това е врагът!

Лампите изгаснаха и филмът започна, а Фели се наведе към мен и ми каза:

— Само си помисли, че ще седиш два часа сама с тях в тъмното. Сама… ако с Дафи отидем за бонбони.

Филмът беше „Военнослужещи“ и забелязах, че когато бомбардировачите на Луфтвафе потопиха бойния краб „Торин“ в Средиземно море, макар затворниците да не ръкопляскаха, всички се спогледаха усмихнати.

— Не бива да се отнасяме нечовешки с пленените германци — беше ни казал татко, когато се прибрахме у дома, като цитираше нещо чуто по радиото, — а да им покажем ясно, че гледаме на тях, и на офицерите, и на обикновените войници, като на хора, отхвърлени от почтеното общество.

Макар да уважавах думите на татко — поне по принцип, — веднага ми направи впечатление, че мъжът, който ни посрещна в Кълвърхаус, никак не изглеждаше отхвърлен.

Пет години след края на войната, той можеше да носи гащеризона със знака за военнопленник единствено от гордост.

— Позволете да ви се представя. Казвам се Дитер Шранц — рече той с широка усмивка и се здрависа с всички ни, като започна от Ния.

Дори само от няколкото думи, които изрече, разбра, че говори почти съвършено английски. Дори произнесе името си, както англичаните биха го направили с твърдо „р“ и „а“ и приятно съскане.

— Викарият каза, че ще дойдете.

— Проклетата каравана се повреди — обясни Рупърт и кимна към остина, както ми се стори, с известна агресивност. Като че ли…

Дитер се усмихна.

— Не се тревожете, ще ви помогна да я избутате надолу по пътя до Джубили Фийлд. Там ще се настаните, старче.

Старче ли? Дитер явно живееше в Англия от доста време.

— Госпожа Ингълби у дома ли си е? — попитах аз. Реших, че някой трябва да покаже на Ния къде се намира тоалетната, преди да й се наложи да попита.

По лицето на Дитер премина сянка.

— Гордън отиде някъде из гората — посочи той към Гибът Хил. — Предпочита да работи сам през повечето време. Сигурно е там и помага на Сали на ливадата. Ще ги видим, когато закараме микробуса ви до реката.

Въпросната Сали беше Сали Строу — член на Женската селскостопанска армия 6 6 Women’s Land Army — организация, която по времето на двете световни войни разпределя жени да работят във фермите на мястото на заминалите за фронта мъже. — Бел.прев. или „селско момиче“, както ги наричаха — която работеше в Кълвърхаус още от войната.

— Добре — заявих аз. — Я вижте! Ето ги Тик и Ток.

Двете котки на госпожа Ингълби на кафяви, жълти и черни петна се показаха от една барака и започнаха да се прозяват и протягат на слънцето. Госпожа Ингълби, често ги вземаше да й правят компания на пазара, както и още няколко животни, сред които от време на време и гъската й Матилда.

— Тик — съобщи ми тя веднъж, когато я попитах за имената на котките, — защото има тикове. И Ток, защото бърбори като гарга.