Алън Брадли - Номерът с въжето

Но вместо да тръгне към храстите след Мег, както си мислех, че ще стори, той направи няколко крачки нагоре по пътя, огледа се и се върна бавно с риещи праха крака.

— Наклонът е полегат, а до върха остава съвсем малко — съобщи Рупърт. — Ако успеем да я избутаме до онзи стар кестен, ще слезем по инерция от другата страна. Дори е възможно двигателят пак да запали. Искаш ли да държиш волана, Флавия?

Макар да седях с часове в стария „Фантом II“ на Хариет в гаража, го правех единствено с цел да размишлявам на спокойствие или да се скрия. Никога не бях управлявала автомобил. Въпреки че първоначално идеята ми се стори интересна, бързо осъзнах, че никак не ми се иска да изгубя контрол над волана, докато летя надолу по източния склон на Гибът Хил, и да се разбия някъде сред живописния пейзаж.

— Не — отвърнах. — Може би Ния…

— Ния не обича да шофира — троснато ме прекъсна той.

Веднага усетих колко нетактично нещо бях казала. Като предложих Ния да шофира, карах Рупърт да отиде отзад и да бута… със сакатия си крак и така нататък.

— Имах предвид — обясних аз, — че само ти знаеш как да запалиш мотора.

Най-древният номер: да погъделичкам мъжката му суета. Изпитах гордост, че съм се сетила.

— Добре — отвърна той и се качи на шофьорското място.

Ния слезе от караваната и аз я последвах. Изтиках от съзнанието си всички тревожни мисли доколко е разумно жена в нейното състояние да бута каравана по баир в горещ ден. А и освен това не можех ей така да повдигна въпроса.

Ния светкавично се стрелна зад караваната, опря гръб в задната врата и се оттласна с крака.

— Освободи проклетата ръчна спирачка, Рупърт! — извика тя.

Заех позиция до нея и с всичките сили, с които разполагах, забих пети в праха и тласнах.

Чудо на чудесата — глупавата бракма наистина помръдна. Може би заради разтоварения реквизит, несравнимо по-леката каравана запълзя бавно, но неумолимо, като охлюв към върха на хълма. Щом автомобилът се задвижи, с Ния се обърнахме и започнахме да бутаме с ръце.

Караваната спря само веднъж, когато Рупърт запали двигателя. От ауспуха изригна огромен черен облак и веднага усетих, че ще трябва да обяснявам на татко защо съм съсипала още един чифт бели чорапи.

— Не включвай на скорост, докато не стигнем до върха! — извика Ния. — Мъже — промърмори ми тя. — Мъжете и техните пърдящи ауспуси.

Десет минути по-късно стояхме на върха на Гибът Хил. В далечината Джубили Фийлд се спускаше надолу към реката — нежно разстилащо се одеяло от лен, толкова наситеносиньо, че би разплакало и Ван Гог.

— Още едно силно бутване и потегляме — каза Ния.

Пъшкахме и пръхтяхме, бутахме горещия метал и тогава изведнъж, сякаш бе станала безтегловна, караваната започна да се движи сама. Бяхме превалили хълма.

— Бързо! Скачай вътре! — извика Ния и затичахме отстрани на набиращата скорост каравана, която подскачаше и се тресеше по набраздения от коловози път.

Скочихме на стъпалото и Ния отвори вратата, миг по-късно се стоварихме прегърнати на седалката до Рупърт, който се опитваше да запали мотора. На половината път надолу двигателят най-накрая се включи, а караваната изригна тревожно, преди пукотът да премине в неравномерна кашлица. В подножието на хълма Рупърт натисна леко спирачката и завихме плавно до алеята към фермата Кълвърхаус.

Прегрял от усилията, остинът пушеше и свистеше като пробит чайник в двора на фермата, който изглеждаше изоставен. От опит знаех, че когато влезеш във ферма, някой винаги излиза от плевнята да те посрещне, като в същото време избърсва изцапаните си с моторно масло ръце и се провиква на жена с кошница с яйца да опече сладки и да сложи вода за чая. Най-малкото трябваше да има лаещо куче.

Макар никъде да не се виждаха прасета, в края на редица от порутени бараки имаше разнебитена кочина, обрасла с коприва. Зад нея се виждаше гълъбарник с кули. Из двора бяха пръснати разнообразни по размер и форма ведра за мляко — до едно ръждясали, а самотна кокошка кълвеше вяло из бурените и ни наблюдаваше бдително с жълтите си очи.

Рупърт слезе от караваната и затръшна шумно вратата.

— Ехо! Има ли някого? — провикна се той.

Никой не отговори. Рупърт мина покрай очукан дръвник до задната врата на къщата и потропа оглушително с юмрук.

— Има ли някого вкъщи?

После засенчи поглед и опря лице в мръсния прозорец на помещението, което явно някога е било килер, а после ни направи знак да слезем от караваната.