Алън Брадли - Номерът с въжето

Макар да съм наследила изключително острия слух на Хариет, не долових нищо друго, освен изпукването на клонката. Не казах на Ния, че би било крайно необичайно децата от Бишъпс Лейси да се навъртат около църквата в толкова ранен час.

— Ще пратя Рупърт след тях. Той ще ги научи. Рупърт! — провикна се силно тя. — Какво правиш там? Обзалагам се, че този мързеливец се е промъкнал обратно в спалния чувал — намигна ми червенокосата.

После дръпна едно от въжетата на палатката и платнището се спусна бавно на земята като парашут. Палатката беше разпъната в рохката почва на парцела за просяци и се срина само с едно докосване.

След миг Рупърт изскочи от останките. Хвана Ния за китката и изви ръката и зад гърба. Цигарата й падна в тревата.

— Това да не се повтаря! — изкрещя той. — Да не си посмяла повече…

Ния му показа с очи, че стоя до тях и Рупърт веднага я пусна.

— По дяволите. Бръснех се. Можеше да си прережа гърлото. — Той вдигна брадичка и прокара ръка хоризонтално пред гърлото си, сякаш разхлабваше въображаема яка.

„Странно — помислих си аз. — Още има набола брада, а освен това по лицето му няма и следа от крем за бръснене.“

— Зарът е хвърлен — каза викарият.

Беше прекосил запъхтяно църковния двор като пумпал на черни и бели ивици през мъглата и разтриваше доволно ръце.

— Синтия се съгласи да копира листовките в църковната канцелария и ще ги разнесе предобед. А сега за закуската…

— Вече се нахранихме, благодаря. — Рупърт посочи с палец към палатката, която сега лежеше сгъната в тревата.

Това беше вярно. Над угасналия огън още се носеха няколко струйки пушек. Рупърт беше извадил кутия с подпалки от караваната и за изненадващо кратко време в двора на църквата вече пукаше хубав огън. След това измъкна кафеварка, самун хляб и две подострени летви, с които да препече филии. Ния беше успяла да изрови от багажа им буркан мармалад.

— Сигурни ли сте? — попита викарият. — Синтия рече да ви кажа, че ако…

— Напълно сме сигурни — прекъсна го Рупърт. — Свикнали сме да…

— Се оправяме сами — довърши Ния.

— Добре. Тогава да влезем вътре, а? — предложи викарият.

Той ни подкани с жест към енорийската зала и когато извади връзка ключове, аз се обърнах назад към портата в зида на двора. Мъгливият църковен двор предлага безброй места, на които да се скриеш. Някой можеше да е клекнал зад надгробна плоча на по-малко от пет метра и никой нямаше да го забележи. След още един последен тревожен поглед към остатъците от разсейващата се мъгла, се обърнах и влязох в залата.

— Е, Флавия, какво ще кажеш?

Дъхът ми спря. Вчерашната гола сцена сега представляваше изящен малък куклен театър, при това с вид сякаш през нощта някой го е докарал с магия от Залцбург през XVIII в.

Отворът на авансцената, който ми се стори около метър и половина–два широк, беше закрит от червени кадифени завеси, богато поръбени и увенчани със златисти пискюли и с извезани маски на трагедията и комедията.

Рупърт изчезна зад кулисите и със страхопочитание видях как ред лампички по пода на сцената — червени, зелени и кехлибарени — примижаха постепенно, докато долната половина на завесата не се превърна в пищна дъга от кадифе.

До мен викарият затаи дъх, докато завесата се отвори бавно. Той стисна възторжено ръце и прошепна:

— Вълшебното кралство.

Пред очите ни, сгушена сред зелени хълмове, се появи старинна каменна къщурка със сламен покрив и дървени греди по фасадата, изработена до най-малката подробност — от дървената пейка под прозореца до миниатюрните хартиени рози в градината.

За миг ми се прииска да живеех там: да мога да Се смаля и да пропълзя в съвършения малък свят, в който всеки предмет като че ли светеше отвътре. След като се настанях в къщичката, щях да си направя лаборатории зад малките двукрили прозорчета и…

Магията беше прекъсната от трясъка на падащ предмет и рязкото „Проклятие!“ някъде от нарисуваното синьо небе.

— Ния! — обади се гласът на Рупърт иззад завесите. — Къде е куката за онова, кажи го де?

— Извинявай, Рупърт — провикна се червенокосата и забелязах, че се замисли, преди да отговори. — Сигурно е в караваната. Щеше да я заваряваш, помниш ли? На нея се закачва великанът — обясни тя, а после добави с усмивка към мен: — Не бива да издаваме твърде много от тайните си. Така изчезва цялата загадъчност, не мислиш ли?

Преди да успея да отговоря, вратата в дъното на енорийската зала се отвори и на фона на слънчевата светлина се появи женски силует. Беше Синтия, съпругата на викария.