Алън Брадли - Номерът с въжето

Госпожа Малит щеше да остане до късно, за да довърши изстъргването на тенджерите и тиганите, което се извършваше два пъти годишно: ритуалът винаги изпълваше кухнята с мазна, гореща пара, а обитателите на Бъкшоу — с непреодолимо гадене. В тези случаи татко винаги настояваше да изпрати госпожа Малит с такси до дома й. В Бъкшоу се носеха различни теории по въпроса защо го прави.

Очевидно беше, че няма как да отида и да се върна от Додингсли с леля Фелисити и в същото време да помагам на Рупърт и Ния с подготовката за представлението. Щеше да се наложи просто да подредя приоритетите си и да се заема първо с най-важните неща.

Макар небето на изток да бе набраздено от златисти линии, слънцето още не беше изгряло, когато полетях по пътя към Бишъпс Лейси. Гумите на Гладис свистяха със забързания, язвителен звук, който издаваше, когато беше особено доволна.

Над нивите от двете страни на пътя се стелеше ниска мъгла и си представих, че съм призракът на Кати Ърншоу, който лети към Хийтклиф (като изключим велосипеда) през блатата на Йоркшир. От време на време от къпинаците се протягаше ръка на скелет и се опитваше да сграбчи червения ми вълнен пуловер, но с Гладис бяхме прекалено бързи, за да ни хванат.

Спрях пред „Свети Танкред“ и видях малката бяла палатка на Рупърт, разпъната във високата трева в дъното на неравния църковен двор. Беше я отворил в Парцела на безименните: мястото, където погребваха просяци, и следователно имаше трупове, но не и надгробни плочи. Предположих, че никой не е казал това на Рупърт и Ния и реших, че няма да го чуят и от моята уста.

Преди да са изминала и два-три метра през мократа трева, обувките и чорапите ми вече бяха подгизнали.

— Ехо! — обадих се тихо. — Има ли някого?

Никой не ми отговори. Не се чу нито звук. Подскочих, когато една любопитна гарга се спусна от върха на кулата и кацна със съвършен аеродинамичен плонж върху рушащия се варосан зид.

— Ехо? — провикнах се отново. — Чук-чук, има ли някого вкъщи?

От палатката долетя шумолене и Рупърт подаде глава навън с паднала сламеноруса коса върху очите, които бяха червени сякаш ги захранваше електрическо динамо.

— Боже, Флавия! Ти ли си?

— Извинявайте! Малко подраних.

Той прибра глава в палатката като костенурка и го чух, че се опитва да събуди Ния. След малко прозяване и мърморене, платнището започна да се извива навън под странни ъгли, сякаш някой вътре събираше счупени стъкла с метла с дълга дръжка.

Няколко минути по-късно Ния изпълзя от палатката. Носеше същата рокля като вчера и макар платът да изглеждаше неприятно мокър, тя извади цигара и я запали още преди да се беше изправила напълно.

— Здрасти — каза червенокосата и помаха с ръка, което изпрати дима настрани и го смеси с мъглата, надвиснала измежду надгробните камъни.

Ния се закашля с внезапен страховит спазъм и гаргата килна глава и направи няколко крачки встрани, сякаш беше отвратена.

— Не бива да пушите цигари — казах аз.

— По-добре отколкото да опушвам риба — отвърна Ния и се засмя на собствената си шега. — Освен това какво ли пък знаеш ти?

Знаех, че покойният ми прачичо Таркуин де Лус, чиято химична лаборатория съм наследила, през студентските си години бил освиркан и изритан от залата на Оксфордския съюз, след като по време на един дебат заключил твърдо, че тютюнът е зловреден плевел.

Неотдавна се натъкнах на бележките на чичо Тар, пъхнати в един дневник. Подробните му химични изследвания, изглежда, потвърждаваха връзката между пушенето и наричаната някога „обща парализа“. Тъй като той бил много срамежлив и отстъпчив, това „крайно и долно унижение от страна на състудентите му“, както се бе изразил самият чичо Тар, допринесло много за уединения му начин на живот след това.

Обвих ръце около себе си и отстъпих крачка назад.

— Нищо — казах.

Бях се разбъбрила твърде много. В двора на църквата беше студено и влажно и изведнъж пред очите ми изникна образът на топлото легло, от което станах, за да дойда тук и да им помогна.

Ния издиша, като че ли небрежно, две кръгчета дим във въздуха. Проследи ги с поглед как се издигат нагоре и се разтварят.

— Съжалявам — каза тя. — Призори не съм в най-доброто си настроение. Не исках да се държа грубо.

— Няма нищо — отвърнах аз. Но всъщност имаше.

Някаква клонка изпука изненадващо силно в приглушената тишина на мъглата. Гаргата разпери криле и отлетя до върха на един тис.

— Кой е? — провикна се Ния, стрелна се внезапно към зида и се наведе над него. — Проклети хлапета — каза тя. — Опитват се да ни уплашат. Чух едно да се смее.