Алън Брадли - Номерът с въжето

Та… да… да-да-да — и си мислиш, че произведението свършва.

Но не…

ДА, да, да, да, да, да, да, да, да, да, да… ДА да.

Ставаш, протягаш се и си мислиш с възхищение каква удивителна музикална творба си чул току–що и изведнъж:

Да да. Да да. Да да. И така нататък. Да да.

Беше като листче хартия, залепнало на пръста, което не можеш да отърсиш. Проклетата мелодия се вкопчваше в живота като мекотело.

Помнех, че някои от симфониите на Бетовен си имаха имена: „Героична“, „Пасторална“ и така нататък. Тази е трябвало да я кръстят „Вампирската“, защото просто отказваше да легне и да умре.

Но като изключим протяжния финал, обожавах Пета симфония, а най-много в нея ми харесваше това, че ми се струваше като музика за тичане.

Представях си как тичам с разперени ръце и ги въртя като мелница под топлите слънчеви лъчи, огрели хълма Гудгър, описвам зигзагообразна линия, вятърът развява опашките ми назад, а аз пея Петата симфония с цяло гърло.

Приятният ми блян бе прекъснат от гласа на татко:

— Започва втората част, andante con moto — обясняваше той силно. Татко винаги обявяваше имената на частите с глас, подхождащ повече за строеж, отколкото за салона. — Това означава „с умерен ход, с движение“ — добави той и се облегна назад на стола. За момента беше изпълнил задълженията си.

Изразът ми се струваше абсурден: как бе възможно да вървиш с умерен ход без движение? Противоречеше на законите на физиката, но пък композиторите не бяха като останалите хора.

Повечето например бяха мъртви.

При мисълта за мъртъвци и гробища се сетих за Ния.

Ния! Почти бях забравила за нея. Татко ме извика за вечеря тъкмо когато довършвах химичния тест. Спомних си леката мъгла от плуващи люспички в епруветката и вълнуващата новина, която носеха.

Освен ако не бях допуснала някаква сериозна грешка, Мама Гъска беше бременна.

Зачудих се дали знае. Още преди да стане разплакана от надгробната плоча, бях забелязала, че Ния не носи венчална халка. Не че това означаваше нещо: дори майката на Оливър Туист не е била омъжена.

Но по роклята й имаше прясна кал. Макар да бях отчела този факт с някаква частица от съзнанието си, досега не се бях замисляла за него.

Сега, след като се замислих обаче, ми се стори очевидно, че тя се бе изпишкала в двора на църквата. Тъй като не беше валяло, прясната кал по подгъва на роклята й показваше, че е отишла до тоалетна, при това набързо, далеч от погледите в северозападния ъгъл зад купчината пръст, която гробарят, господин Хаскинс, държеше под ръка за заравяне на гробовете.

Сигурно е била отчаяна.

Да! Точно така! На света нямаше жена, която да избере подобно неприятно място („крайно нехигиенично“, както би се изразила Дафи) освен ако нямаше друг избор. Причините бяха многобройни, но в съзнанието ми изникна само една, която наскоро видях на страниците на „Седмичник на австралийската жена“, докато скучаех в чакалнята пред кабинета на зъболекаря на улица „Фарингдън“. Статията се казваше „Десет ранни признака за щастливото събитие“, а честите позиви за уриниране бяха на първо място в списъка.

— Четвърта част. Allegro. До мажор — избоботи татко сякаш беше кондуктор във влак, съобщаващ следващата гара.

Кимнах му рязко, за да покажа, че внимавам, а после отново потънах в размишления. Докъде бях стигнала? А, да — до Оливър Туист.

При едно от пътуванията ни до Лондон Дафи ни показа през прозореца на таксито мястото в Блумсбъри, където някога се издигало сиропиталището на Оливър. Макар сега там да имаше приятен залесен площад, не ми беше трудно да си представя как изкачвам с тежка стъпка отдавна несъществуващите, но въпреки това посипани със сняг стъпала, как вдигам тежкото месингово чукче на вратата и моля да ме приютят. Когато им разкажех за сиротния си живот в Бъкшоу, за Фели и Дафи, нямаше да ми задават никакви въпроси. Щяха да ме приемат с отворени обятия.

Лондон! Гръм и мълнии! Съвсем бях забравила. Днес трябваше да отида с татко в града, за да ми вземат проба за нови шини за зъбите. Нищо чудно, че се беше ядосал. Докато се наслаждавах на смъртта си в църковния двор и си бъбрих с Ния и викария, той със сигурност е бълвал огън и жупел из къщи като претоварен боен кораб. Имах чувството, че не ми се е разминало.

Но сега вече беше твърде късно. Бетовен — най-накрая — се приближаваше бавно към финала като орача от стихотворението на Томас Грей, и оставяше света в ръцете на мрака, на мен… и на татко.