Алън Брадли - Номерът с въжето

Гледах като хипнотизирана как започна да се образува було от кристали, чиито малки бели люспички се спускаха нежно надолу, сякаш бях уловила в епруветката миниатюрна зима.

След това запалих спиртната лампа и внимателно загрях колба с вода до 21°С. Не ми отне много време. Когато термометърът показа, че водата е готова, потопих дъното на епруветката в топлата баня и внимателно я разклатих.

Щом образувалата се утайка се разтвори, ахнах от задоволство.

— Флавия! — Далечният глас на татко долетя в лабораторията.

След като бе преминал през вестибюла, бе се изкачил по витото стълбище, бе влязъл в източното крило и бе прелетял по дългия коридор до най-югоизточната му точка, сега гласът се стрелна през затворената врата отслабнал и толкова тъничък, сякаш бе долетял до Англия чак от Северния полюс.

— На вечеря — стори ми се, че вика той.

— Крайно дразнещо е — каза татко.

Седяхме около дългата маса в трапезарията — татко начело, Дафи и Фели от двете му страни, а аз в далечния край, на нос Хорн.

— Крайно дразнещо е — повтори — да седиш и да слушаш как дъщеря ти си признава, че е изразходила всичкия ти одеколон за проклет химичен експеримент.

Независимо дали отричах, или признавах вината си, татко винаги се дразнеше еднакво. Просто не можех да спечеля. От опит знаех, че е най-добре да си мълча.

— По дяволите, Флавия, тъкмо си купих проклетото шише. Не мога да отида в Лондон в тази жега и да воня на развалена свинска плешка, нали?

Татко се изразяваше най-красноречиво, когато беше ядосан. Бях отмъкнала шишето с одеколон „Роджър & Галет“, за да напълня един пулверизатор, с който се наложи да напръскам къщата след експеримент с хидроген сулфид, объркал се зрелищно.

Поклатих глава.

— Съжалявам — рекох с хрисим поглед и попих око със салфетката си. — Бих ти купила нов, но нямам пари.

Като ламаринена патица на стрелбище Фели ме гледаше свирепо от другия край на дългата маса с мълчаливо презрение. Дафи бе забила нос в книга на Вирджиния Улф.

— Но мога да ти направя нов — продължих ведро. — Одеколонът всъщност съдържа само етанол, масла от цитрусови плодове и градински подправки. Ще помоля Догър да ми набере розмарин и лавандула, а от госпожа Малит ще взема портокали и лимони…

— Нищо подобно няма да правиш, Флавия — прекъсна ме госпожа Малит, която влетя, съвсем буквално, в трапезарията, като бутна вратата с едрото си бедро и остави голям поднос на масата.

— О, не! — чух Дафи да прошепва на Фели. — Пак има „Трепетлика“.

„Трепетликата“, както го наричахме, беше десерт, измислен лично от госпожа Малит, който, доколкото бях успяла да видя, се състоеше от зелено желе на бучки, намазано обилно със сметана и украсено със стръкчета мента и други разнообразни останки от зеленчуци.

Десертът потрепваше гнусно от време на време като огромен кръвожаден градински плужек. Потръпнах.

— Апетитно — рече татко. — Колко апетитно изглежда.

Той говореше иронично, но антените на госпожа Малит някак си не бяха настроени да улавят сарказъм.

— Знаех си, че ще ви хареса — отвърна тя. — Тъкмо тази сутрин казвах на моя Алф: „Полковникът и момичетата отдавна не са хапвали от вкусните ми желета. Те винаги коментират желетата ми — това беше самата истина, — а аз обичам да им ги приготвям“.

Фели изсумтя като пътник с морска болест на перилата на „Куин Мери“, прекосяващ Атлантическия океан през ноември.

— Хапвайте, милички — добави госпожа Малит невъзмутимо. — Много е полезен.

Татко ме прикова с поглед. Макар както винаги да бе донесъл на масата най-новия брой на списание „Филателия“, само го беше отворил и не го четеше. Баща ми бе запален, да не кажа фанатичен, колекционер на пощенски марки и посвещаваше цялото си време на взиране през лупа в безкраен куп от малки цветни портрети и пейзажи. Но сега не гледаше марки, а мен. Това не вещаеше нищо добро.

— Къде беше цял следобед? — попита той.

— В църквата — отвърнах веднага превзето, а както се надявах, и малко набожно. Бях ненадмината в празните приказки за отклоняване на вниманието.

— В църквата ли? — Изглеждаше доста изненадан. — Защо?

— Помагах на една жена. Караваната й се счупи.

— Аха — каза татко и си позволи да извие устни с половин милиметър в усмивка. — И съвсем случайно се озова там, за да предложиш услугите си на автомонтьор.

Дафи се ухили, забила нос в книгата си, и веднага разбрах, че слуша с огромно удоволствие как ме унижават. Фели, трябва да й го призная, изглеждаше напълно погълната да лъска ноктите си в бялата си копринена блуза.