Алън Брадли - Номерът с въжето

В Бразилия расте едно дърво Carica digitata, което местните наричат чамбуру. Според тях то е толкова отровно, че дори само да спиш под клоните му, ще получиш първо гнойни рани, последвани рано или късно от прекрасна мъчителна смърт.

За късмет на Фели Carica digitata не растеше в Англия. За мой късмет обаче тук растеше див магданоз, по-известен като бучиниш. Всъщност знаех една ниска и блатиста част в ливадата на Ситън, на по-малко от десет минути от Бъкшоу, където в момента имаше от него. Можех да отида и да се върна преди вечеря.

Наскоро бях обновила бележките си за кониина — активното вещество в растението. Щях да го извлека чрез дестилация с каквато основа имах под ръка — може би с малко натриев бикарбонат, който държах в лабораторията си въпреки обилната му готварска употреба от страна на госпожа Малит. После чрез замразяване щях да отстраня пъстрите люспи от кристалчетата на по-слабия конхидрин. А полученият почти чист кониин щеше да има сладък мускусен аромат и щеше да ми е нужна по-малко от капка от маслото, за да се разплатя.

Тревожност, повръщане, конвулсии, мехури по устата, ужасяващи спазми — броях на пръсти най-зрелищните странични ефекти, докато вървях.

Думите отекваха обратно към мен от високия изрисуван таван на вестибюла и тъмната лакирана ламперия на галериите горе. Като изключим факта, че не се споменаваше за отровния бучиниш, това стихче, което бях съчинила по съвсем различен повод, изразяваше идеално чувствата ми в момента.

Изтичах по черно-белите плочки и изкачих витото стълбище до източното крило на къщата. Крилото на Тар, както го наричаха, бе кръстено на Таркуин де Лус, един от старите чичовци на Хариет, обитавали имението преди нас. Чичо Тар прекарал по-голямата част от живота си заключен във великолепна викторианска химична лаборатория в най-югоизточния край на имението и изследвал „трохичките на Вселената“, както бе написал в едно от многобройните си писма до сър Джеймс Джийнс, автор на „Динамична теория за газовете“.

Точно под лабораторията, в Дългата галерия, имаше маслен портрет на чичо Тар. На него той гледаше през микроскоп със стиснати устни и сбърчено чело, сякаш някой със статив, палитра и кутия с бои бе нахълтал грубо, точно когато щял да открие елемента „делусий“.

Изражението му недвусмислено гласеше „Изчезвай. Изчезвай и ме остави на мира!“

И художникът бе изчезнал, както впоследствие и чичо Тар.

Лабораторията и всичко в нея принадлежеше на мен вече от няколко години. Тук, горе, не идваше никой, което беше още по-хубаво.

Бръкнах в джоба си и извадих ключа и нещо бяло полетя на пода. Кърпичката, която дадох на Ния в двора на църквата, все още беше леко влажна на пипане.

Спомних си как изглеждаше Ния, когато я видях за пръв път — просната по очи на загладена от времето надгробна плоча, с разпиляна като червено море коса и с горещи сълзи, капещи в праха.

Всичко си дойде на мястото с щракване. Разбира се!

Отмъщението щеше да почака.

С малка ножичка за нокти, която бях отмъкнала от тоалетката на Фели, изрязах четири влажни колелца от кърпичката, като внимавах да не хвана зелените петна от трева, с които я бях изцапала, от двата противоположни края по диагонал — местата, с които Ния бе избърсала сълзите си.

Хванах парчетата с пинцета и ги натъпках в епруветка, в която после сипах със спринцовка трипроцентов разтвор на сулфосалицилова киселина, за да се утаят протеините. Това беше така нареченият тест на Ерлих.

Докато работех, си мислех със задоволство как великият Александър Флеминг бе променил света, когато по една случайност кихнал в стъкленица с клетъчна култура. Ето този вид наука ми бе на сърцето. Кой всъщност можеше да се закълне, че никога не е кихал в стъкленица с клетъчна култура? Можеше да се случи на всеки. Случвало се бе и на мен.

След като кихнал, невероятно наблюдателният Флеминг забелязал, че бактериите в стъкленицата се отдръпват ужасени от капчиците слюнка. Не след дълго той успял да изолира един протеин в сополите си, който прогонвал бактериите, както куче с пяна по устата прогонва крадци. Нарекъл го пизозим и точно за него в момента тествах кърпичката.

За щастие дори в разгара на лятото необитаваните коридори и стаи в Бъкшоу бяха студени и влажни като гробница. Стайната температура в източното крило, където се намираше лабораторията ми — въпреки парното, монтирано от враждуващи братя в западното крило на някога разделената на две по политически причини къща, — никога не се покачваше над 15°С; за мой късмет това беше точно температурата, при която лизозимът се утаява при добавянето на сулфосалицилова киселина.