Алън Брадли - Номерът с въжето

— Жената участва в пътуващ куклен театър — отвърнах аз. — Викарият ги покани, имам предвид Рупърт Порсън и Ния, така се казва жената, да изнесат представление в енорийската зала в събота и помоли да им помогна.

Татко се отпусна едва забележимо. Викарият беше един от малкото му приятели в Бишъпс Лейси и едва ли щеше да откаже на молбата му за помощ.

— Рупърт го дават по телевизията — осмелих се да продължа аз. — Всъщност бил доста известен.

— Не и сред моите познати — отвърна татко, погледна ръчния си часовник и бутна стола си назад.

— Осем часът. Четвъртък е — заяви той.

Нямаше нужда да обяснява. С Дафи и Фели станахме безмълвно и покорно отидохме в салона в нестройна колона.

В четвъртък вечер в Бъкшоу се слушаше радио. Неотдавна татко бе заявил, че трябва да прекарваме повече време заедно като семейство и затова вечерта за групово слушане на радио бе добавена към редовните лекции, които ни изнасяше всяка сряда. Тази седмица щяха да пускат великолепната Пета симфония на Лудвиг ван Бетовен, или „Лури“, както го наричах, когато исках да вбеся Фели. Веднъж тя ми каза, че на първата отпечатана партитура малкото име на Бетовен било изписано като „Луи“.

„Луи Бетовен“ ми звучеше повече като името на някой от второстепенните гангстери във филм на Едуард Робинсън — човек с жълтеникаво лице, надупчено от белези от шарка, страховит тик и автомат „Томпсън“ в калъф за цигулка.

„Я изсвири онова парче «Лунната соната» на Луи Б.“, изсъсквах с дрезгавия си глас на мафиот и се разхождах из стаята, докато тя се упражняваше на пианото. Миг по-късно вече бягах колкото ме държат краката, Фели ме следваше по петите, а по пода бавно се сипеха листове от партитура.

Сега сестра ми се наместваше в артистична поза на канапето като филмова звезда. Дафи седна странично на един твърде бухнал фотьойл с провесени крака през облегалката.

Татко пусна радиото и седна на обикновен дървен стол с изправен гръб. Докато приемникът загряваше, направих стойка на ръце, прекосих стаята така, спуснах се на пода с кръстосани крака като Буда и си придадох енигматично изражение.

След дълга и отегчителна въвеждаща реч, която като че ли щеше да се проточи до следващия век, Петата симфония най-сетне започна.

Та-да-да-да.

Подпрях брадичка с длани, облегнах лакти на коленете си и се потопих в музиката.

Татко ни бе казал, че музикалната култура е от изключителна важност за образованието на всяка почтена жена. Това бяха точните му думи, а аз бях установила, че има музика, подходяща за размисли, музика за писане и музика за почивка.

С притворени очи обърнах лице към прозорците. От мястото си на пода виждах двата края на терасата, отразени в стъклото на френските врати, които бяха отворени, и освен ако очите не ме лъжеха, навън нещо помръдна: покрай прозореца мина тъмен силует.

Не се осмелих обаче да скоча и да надникна. Татко държеше да слушаме задълбочено. Дори ако започнех да си тактувам с пръста на крака, веднага щях да се сблъскам със заплашителен поглед и обвинително размахан пръст.

Приведох се леко напред и видях как мъж, облечен изцяло в черно, сяда на пейката под розовите храсти. Той се облегна назад със затворени очи, заслушан в музиката, която се лееше през отворената врата. Беше Догър.

Той бе довереникът на татко: градинар, шофьор, камериер, управител на имението и общ работник. Както съм казвала и преди — Догър можеше всичко.

След като прекарал известно време в лагер за военнопленници, нещо у него се бе пречупило: нещо, което от време на време разкъсваше мозъка му с неописуема жестокост като кръвожаден звяр и след това го оставяше разтреперан и изтощен.

Но тази вечер Догър беше спокоен. Беше се облякъл за симфонията с тъмен костюм и военна вратовръзка, а обувките му бяха лъснати до блясък. Седеше неподвижно на пейката под розите със затворени очи и вдигнато нагоре лице като на някой от доволните коптски светци, които бях виждала на страниците, посветени на изобразителното изкуство, в списание „Кънтри Лайф“, тъй като прелялата му коса бе озарена отзад от неземен лъч на залязващото слънце. Стана ми приятно, че е там.

Протегнах се доволно и насочих внимание обратно към Бетовен и могъщата му Пета симфония.

Макар да беше велик музикант и невероятен композитор на симфонии, той често се провалял неописуемо на финала. Пета симфония беше прекрасен пример за това.

Доколкото си спомнях финала на творбата, allegro, композиторът явно го е написал, докато е бил в състояние, в което не е знаел кога да сложи край.