Алън Брадли - Номерът с въжето

— Флавия, може ли да поговоря с теб за малко? — попита той, след като изключи радиото със злокобно щракване.

Фели и Дафи станаха от местата си и излязоха мълчаливо от стаята, като спряха на вратата само колкото да ме стрелнат с патентованите си погледи, казващи: „Е, сега вече си изпати!“

— По дяволите, Флавия — каза татко, щом двете излязоха. — Много добре знаеше, че днес следобед имаш час за зъбите.

За зъбите! Прозвуча така сякаш Министерството на здравеопазването ще ми изпише пълен комплект пластмасови ченета.

Но беше прав: наскоро съсипах здравите си скоби, като ги изправих, за да отворя една ключалка. Татко мърмори, естествено, но ми записа час, когато да бъда окована и заведена в Лондон на третия етаж в сградата за мъчения на улица „Фарингдън“, където щяха да ме завържат за дъска като Борис Карлоф, да натикат в устата ми различни железа и да пробият венците ми с винтове и болтове.

— Забравих — отвърнах аз. — Съжалявам. Трябваше да ми напомниш на закуска.

Татко примигна. Не беше очаквал подобен енергичен — или пък толкова очевидно целящ да смени темата — отговор. Макар да бе бивш офицер от армията, станеше ли въпрос за домашни дела, той беше безпомощен като бебе с пистолет.

— Може да отидем утре — добавих аз ведро.

Макар първоначално да не ми изглеждаше така, репликата ми се оказа точно попадение. Татко ненавиждаше телефона неописуемо. Гледаше на него — на „апарата“, както го наричаше — не само като на недоразумение от страна на пощенската служба, но и като директна атака върху традициите на Кралските пощи и по-точно върху използването на пощенски марки. Съответно той не използваше телефона, освен в най-належащите случаи. Знаех, че ще му трябват седмици, ако не и месеци, да вдигне слушалката отново. Дори да изпратеше писмо на зъболекаря, щеше да мине известно време, преди да успее ми запише нов час чрез кореспонденция. Междувременно бях спасена.

— И не забравяй — добави той сякаш току-що се бе сетил, — че утре пристига леля ти Фелисити.

Гемиите ми потънаха като батискафа на професор Пикар.

Сестрата на татко долиташе всяко лято в Бъкшоу от дома си в Хампстед. Макар да нямаше свои деца (може би защото не беше омъжена), тя имаше доста стряскащи възгледи за доброто възпитание: възгледи, които не се уморяваше да ни повтаря на висок глас.

„Децата трябва да бъдат бити с камшик — казваше леля, освен ако няма да станат политици или адвокати — в този случай, освен бити трябва да бъдат и удавени.“ Това обобщаваше чудесно личната й философия. И въпреки това, като всички войнствени тирани и у нея се таеше частичка сантименталност, която от време на време изплуваше на повърхността (най-често по Коледа, но понякога със закъснение и за рождени дни), когато леля Фелисити ни подаряваше отбрани вещи.

Дафи, да речем, която в момента четеше например „Мелмот Скитника“ или „Кошмарният манастир“, получаваше „Детска енциклопедия“, а Фели, която не мислеше за нищо, освен за козметика и за собствената си пъпчива кожа, разкъсваше опаковката на подаръка си я откриваше вътре чифт гумени галоши („Идеални за разходки в провинцията“).

И въпреки това, веднъж, когато се подигравахме на леля Фелисити пред татко, той страшно се ядоса. Но се овладя бързо и докосна с пръст ъгълчето на окото си, за да спре потрепването на нерв.

— Хрумвало ли ви е някога — попита той с ужасяващо безизразен глас, — че леля ви Фелисити може изобщо да не е такава, каквато изглежда на пръв поглед?

— Искаш да кажеш — отвърна рязко Фели, — че цялата тази работа за боя с камшици е само преструвка?

Можех единствено да се възхитя на дързостта й.

Татко я изгледа свирепо за миг с онзи студен син поглед, типичен за Де Лус, а после се врътна на пети и излезе от стаята.

— Бог да ни е на помощ! — каза Дафи, но чак след като той излезе.

И така, продължихме да приемаме мълчаливо отвратителните подаръци от леля Фелисити — поне в мое присъствие.

Преди дори да започна да си припомням издевателствата й по отношение на моя милост, татко продължи:

— Влакът й пристига в Додингсли в десет часа и пет минути и искам да отидеш да я посрещнеш.

— Но…

— Моля те, не спори, Флавия. Имам малко работа в селото. Офелия ще изнася някакъв рецитал на сутрешната сбирка на Женския институт, а Дафни просто отказа да отиде.

Да му се не види! Трябваше да се досетя, че ще стане нещо подобно.

— Ще помоля Мънди да изпрати кола. Ще му кажа, когато дойде довечера да вземе госпожа Малит. — Кларънс Мънди беше единственият таксиметров шофьор в Бишъпс Лейси.