Алън Брадли - Номерът с въжето

Кукленият театър на Порсън

(С ръководител прочутия Рупърт Порсън от телевизия Би Би Си)

Програма

I. Музикална интерлюдия

II. „Джак и бобеното стъбло“

(Първата част ще бъде представена за пръв път пред публика; за пиесата критиката твърди, че се харесва и на малки, и на големи.)

Събота, 22 юли, Енорийската зала на църквата „Свети Танкред“

Бишъпс Лейси

Представления в 14,00 и 19,00 часа, точно!

— … иначе ще се влачат часове наред — добави викарият. — Ще накарам Синтия да направи скица на малка фигурка, закачена на конци, която да сложим върху листовката. Тя е изключително талантлива художничка — не че има много възможности да се изразява творчески — о, Боже, пак бръщолевя. Най-добре да се заема с обажданията по телефона.

И при тези думи той излезе.

— Странна птица — отбеляза Рупърт.

— Добър човек е — казах. — Животът му е много тъжен.

— Ах, разбирам какво имаш предвид. Погребенията и всичко останало — отвърна Рупърт.

— Да. Погребенията и всичко останало — повторих, но всъщност си мислех повече за Синтия.

— Къде е мрежата? — попита Рупърт внезапно.

За миг не разбрах какво иска. Явно съм изглеждала особено невежа.

— Мрежата — рече ми пак. — Токът. Електрическото табло. Но едва ли знаеш къде точно се намира.

По една случайност знаех. Само преди няколко седмици бях принудена да стоя зад кулисите с госпожа Уити, за да й помогна да дръпне огромните лостове на античното електрическо табло, докато начинаещите й ученички по балет се препъваха по сцената за рецитала си „Златните ябълки на Слънцето“, в който Помона (Дирдри Скидмор, облечена с мрежа против комари) увещаваше не особено въодушевения Хиас (изчервения Джералд Планкет с импровизиран клин, скроен от стари зимни наполеонки), като му подаваше един след друг безброй плодове от папиемаше.

— Отдясно на сцената — казах аз. — Зад черната странична завеса.

Рупърт примигна веднъж — два пъти, изгледа ме остро и закуцука обратно нагоре по тесните стъпала към сцената. За кратко чувах мърморенето му, прекъсвано от металното тракане при отварянето и затварянето на таблото и включването и изключването на копчета.

— Не му обръщай внимание — прошепна Ния. — Винаги е нервен от мига, в който договори представлението, до падането на завесата накрая. След това е наистина приятен.

Докато Рупърт чоплеше по електрическото табло, тя започна да развързва няколко снопа гладки дървени летви, завързани стегнато с кожени ремъци.

— Това е сцената — каза ми Ния. — Всичко се съединява с болтове и гайки. Рупърт я е проектирал и изработил съвсем сам. Гледай да не си прищипеш пръстите.

Бях се приближила да й помогна с по-дългите летви.

— Мога да се справя и сама, благодаря ти — продължи тя. — Правила съм го стотици пъти, мога да напиша и наръчник с инструкции. Нужни са двама само за да вдигнат пода.

Зад гърба ми се чу шумолене, при което се обърнах. На вратата стоеше викарият с доста притеснено изражение.

— Опасявам се, че нося лоши новини. Госпожа Арчър ми каза, че Бърт е заминал за Лондон на обучение и ще се върне чак утре, а и никой не ми отговаря от фермата Кълвърхаус, където се надявах да ви настаня. Но пък госпожа И. не вдига телефона, когато е сама вкъщи. Ще дойде да донесе яйца в събота, ала тогава вече ще е твърде късно. Бих ви предложил дома си, само че Синтия ми напомни строго, че боядисваме стаите за гости: леглата са извадени в коридорите, скриновете задръстват площадките на стълбището и така нататък. Влудяваща работа.

— Не се притеснявайте, отче — отвърна Рупърт от сцената.

Подскочих стреснато. Бях забравила, че е там.

— Ще си направим лагер тук в двора. В караваната имаме здрава палатка с вълнени рогозки и гумени шалтета, малък газов котлон и консерви с боб за закуска. Добре ще се разположим.

— Ако зависеше само от мен… — започна викарият.

— О, знам какво си мислите — вдигна пръст Рупърт.

— Не бива да позволяваме на цигани да си правят бивак сред гробовете. От уважение към покойниците и така нататък.

— Е, в думите ви може би има известна доза истина, но…

— Ще се настаним в някой празен ъгъл. Така няма да оскверняваме гробището. Няма да ни е за пръв път да спим в църковен двор, нали, Ния?

Тя се изчерви леко и се направи, че разглежда съсредоточено нещо на пода.

— Е, значи се разбрахме — рече викарият. — Нямаме кой знае какъв избор, нали? Освен това е само за една нощ. Какво пък толкова. О, Боже! — възкликна той, когато погледна часовника си. Как само fugit tempus! Обещах на Синтия да се върна веднага. Днес ще вечеряме по-рано. В четвъртък винаги вечеряме по-рано заради репетицията на хора. Бих ви поканил да се присъедините към нас, но…