Алън Брадли - Номерът с въжето

Вътре, викарият стоеше по средата на залата. Рупрът се бе качил на платформата — сцената — и стоеше с ръце на хълбоците. Дори да бе излязъл на бис в театър „Олд Вик“, осветлението нямаше да е толкова драматично. Сякаш изпратен от съдбата, неочакван слънчев лъч светеше през витража в дъното на залата и центърът на златистия му сноп падаше точно върху вдигнатото лице на Рупърт. Той зае поза и от устата му се изля цитат от Шекспир:

Както викарият беше споменал, акустиката в залата е забележителна. Викторианските строители са изградили вътрешността й под формата на раковина от заоблени, полирани дървени панели, които усилваха и най-слабия шум: усещането беше сякаш стоиш във вътрешността на цигулка „Страдивариус“. Топлият, сладък като мед глас на Рупърт изпълваше залата и потапяше всички ни в приказната й акустика:

— Чувате ли ме добре, отче?

Магията изчезна веднага. Сякаш Лорънс Оливие бе казал: „Проба! Проба! Едно… две… три…“ по средата на монолога „Да бъдеш, или да не бъдеш“.

— Великолепно! — възкликна викарият.

Това, което най-много ме изненада в декламацията на Рупърт, беше, че схващах какво казва. Заради едва доловимата пауза в края на всеки стих и неповторимия начин, по който илюстрираше смисловите нюанси с дългите си бели пръсти, разбирах думите. До последната.

Те сякаш се бяха просмукали през кожата ми чрез осмоза и докато ме заливаха, чувах огорчените думи на старец към много по-младата му любима.

Хвърлих поглед към Ния. Тя бе поставила ръка на шията си.

В кънтящата сред дървото тишина, която последва, викарият стоеше неподвижно сякаш бе издялан от черен и бял мрамор.

Ставах свидетел на нещо, което не всички разбирахме.

— Браво! Браво!

Свитите ръце на викария изведнъж се задвижиха в поредица от ехтящи гръмотевични ръкопляскания.

— Браво! Сонет сто трийсет и осем, ако не греша. Който, по мое скромно мнение, никога не е бил изпълняван толкова прекрасно.

Рупърт определено се изпъчи гордо.

Навън слънцето се скри зад облак. Златният лъч угасна и в следващия миг отново бяхме просто четирима души в сумрачна и прашна зала.

— Прекрасно — каза Рупърт. — Залата е много подходяща.

Той прекоси сцената тежко и започна да слиза непохватно по тесните стъпала, подпрял разперените пръсти на ръката си върху стената за опора.

— Внимавай! — предупреди го Ния и се приближи бързо към него.

— Махай се! — сопна й се той и я изгледа свирепо. — Мога да се справя и сам.

Тя се закова на място — сякаш я беше зашлевил през лицето.

— Ния си мисли, че съм дете — засмя се Рупърт в опит да обърне сцената на шега.

Но по убийствения поглед на Ния виждах, че на нея никак не й е смешно.

— В такъв случай — каза ведро викарият и потри ръце сякаш нищо не се бе случило, — се договорихме. С какво да започнем? — Той погледна жизнерадостно първо него, после нея.

— Да разтоварим караваната — отвърна Рупърт.

— Може ли да оставим реквизита тук до началото на представлението?

— Разбира се… разбира се… — рече викарият. — В енорийската зала ще е на сигурно място като в дом, може би дори и на малко по-сигурно.

— После някой ще трябва да погледне караваната… и ще се наложи да отседнем някъде за няколко дни.

— Оставете това на мен — каза викарият. — Ще уредим нещо. Хайде, да запретваме ръкави и да се залавяме за работа. Ела, Флавия, сигурен съм, че ще намерим нещо, с което да оползотворим специалните ти дарби.

Нещо, с което да оползотворят специалните ми дарби ли? Някак си се съмнявах, че това е възможно — освен ако не искаха да им помогна с разкриването на убийство чрез отрова, тъй като това беше основният ми талант.

Но понеже още не ми се прибираше у дома в Бъкшоу, лепнах на лицето си най-хубавата си усмивка на момиче скаут (оттеглило се) и последвах викария, Рупърт и Ния навън в двора.

Рупърт отвори задната врата на караваната и аз за пръв път надникнах в живота на пътуващ актьор. Сумрачната вътрешност на остина бе прекрасно обзаведена с шкафове от лакирано дърво, с чекмеджета, наместени плътно едно до друго от всички страни: като кутиите с обувки в хубаво ателие на обущар, където всяко чекмедже се изваждаше отделно. По пода на караваната бяха натрупани по-големи кутии — всъщност дървени контейнери — с дръжки от въжета в краищата, с чиято помощ се издърпваха и пренасяха там, където трябваше да бъдат оставени.