Алън Брадли - Номерът с въжето

— Рупърт Порсън, предполагам? — попита викарият и се здрависа весело и енергично с новодошлия. — Аз съм Денуин Ричардсън, а това е малката ми приятелка Флавия де Лус.

Порсън ми кимна и хвърли почти незабележим мрачен поглед на жената, преди да пусне усмивка, ослепителна като лъча на прожектор.

— Доколкото разбрах, имате проблем с двигателя — продължи викарият. — Неприятна работа. Но пък доведе при нас създателя на „Вълшебното кралство“ и катерицата Сноди, а това само потвърждава старата поговорка, нали?

Викарият не уточни точно коя стара поговорка има предвид, нито пък някой го попита.

— Тъкмо се канех да кажа на съпругата ви — продължи викарият, — че за „Свети Танкред“ ще е чест, ако имате възможност да изнесете малък спектакъл в енорийската зала, докато поправят караваната ви. Разбира се, знам, че сигурно сте много търсени, но ще е небрежно от моя страна, ако поне не ви попитам от името на децата, а пък и на възрастните, в Бишъпс Лейси. Хубаво е от време на време да се позволява на децата да нападнат касичките си заради културна кауза, нали?

— Ами, отче — каза Порсън с меден глас, който ми се стори твърде силен, твърде звучен, твърде сладкодумен за толкова дребен човек, — графикът ни наистина е доста натоварен. Турнето ни е изнурително, а ни чакат в Лондон…

— Разбирам — отвърна викарият.

— Но — добави Порсън и вдигна драматично показалец — за нас ще е истинско удоволствие, ако ни позволите да ви попеем, за да припечелим за вечерята си. Нали, Ния? Като в добрите стари времена.

Жената кимна, ала не каза нищо. Взираше се в хълмовете в далечината.

— Добре тогава — рече викарият и потри енергично ръце, сякаш се канеше да запали огън, — всичко е уредено. Елате да ви покажа залата. Малко е неугледна, но пък има сцена, а и казват, че акустиката й е забележителна.

При тези думи двамата мъже изчезнаха зад ъгъла на църквата.

За миг като че ли нямаше какво да си кажем. Но после жената проговори:

— Случайно да ти се намира цигара? Умирам да запаля.

Поклатих идиотски глава.

— Хм — рече червенокосата. — Приличаш на хлапе, на което може да му се намират цигари.

За пръв път в живота си онемях.

— Не пуша — успях да отвърна.

— Защо? Прекалено малка или прекалено умна си?

— Мислех да започна следващата седмица — отвърнах глуповато. — Просто още не съм стигнала до това.

Жената отметна глава, разсмя се и показа всичките си зъби като филмова звезда.

— Харесваш ми, Флавия де Лус. Но аз съм в по-изгодна позиция, нали? Ти ми каза името си, а аз още не съм ти се представила.

— Казвате се Ния. Господин Порсън ви нарече Ния. Тя вдигна ръка с мрачно изражение.

— Да, така ме нарече. Но можеш да ми викаш Мама Гъска.

Мама Гъска!

Никога не съм обръщала особено внимание на насмешливи забележки, особено когато ги казват други хора, а по-точно хич не ми пука за тях, когато ги казва някой възрастен. От опит знаех, че шеги от устата на човек, достатъчно стар, за да има малко повече ум в главата, често са само прикритие за нещо много по-лошо.

И въпреки това усетих, че преглъщам острата — и сладостно злобна! — забележка, която вече беше на върха на езика ми, и вместо това успях да се усмихна.

— Мама Гъска ли? — повторих несигурно.

Тя отново избухна в плач и се зарадвах, че си сдържах езика зад зъбите. Сега щях да бъда възнаградена с някоя пикантна история.

Освен това вече бях започнала да долавям леко, но невидимо привличане между себе си и тази жена. Дали се дължеше на съжаление? Или пък страх? Не знаех, но бях сигурна, че някакво дълбоко заровено химично вещество в телата ни се провикваше на отдавна изчезналия си другар — или пък антидот? — у другата.

Поставих внимателно ръка на рамото й и й подадох носната си кърпичка. Жената ме изгледа недоверчиво.

— Не се тревожете — успокоих я. — Това са само петна от тревата.

Думите ми като че ли я разстроиха още повече. Тя зарови лице в кърпичката, а раменете й се разтресоха толкова силно, та за миг си помислих, че ще се пръсне на парчета. За да й дам време да се успокои — и тъй като бях доста смутена от плача й, — се отдалечих малко и се вгледах в надписа на висока, порутена надгробна плоча, увенчала гроба на някоя си Лидия Грийн, „умрела“ през 1638 г. на възраст „сто трийсе и пет године“.

Тя беше зелена 2 2 Грийн (green — англ.) зелен. — Бел.прев. , но сега е восъчнобяла, а за нея жалеят няколко приятели.

Замислих се, че ако Лидия беше още жива, сега щеше да е на четиристотин четирийсет и седем години и вероятно щеше да е доста интересна личност.