Алън Брадли - Номерът с въжето

— Ох, каква идиотка съм!

Обърнах се и видях, че жената попива очи с кърпичката и ми се усмихва с мокро лице.

— Казвам се Ния — протегна ръка тя. — Аз съм асистентката на Рупърт.

Превъзмогнах отвращението си и за секунда стиснах лекичко пръстите й. Както и подозирах, ръката й беше мокра и лепкава. Веднага щом приличието ми позволи, плъзнах ръка далеч от погледа й зад гърба си и я избърсах в полата си.

— Асистентка ли? — думата излезе от устата ми, преди да успея да я спра.

— Да, видях, че викарият ме помисли за съпругата на Рупърт. Но това не е вярно. Честно! Изобщо не е така.

Погледнах неволно към караваната на „Кукленият театър на Порсън“. Ния веднага проследи погледа ми.

— Ами, да… пътуваме заедно. Може да се каже, че двамата сме много привързани един към друг. Но чак пък съпрузи…

Тя за глупачка ли ме вземаше? Само преди седмица Дафи чете на глас „Оливър Туист“ на мен и на Фели и знаех със сигурност, както знаех собственото си име, че тази жена, Ния, беше Нанси, а Порсън беше Бил Сайкс. Не беше ли разбрала, че забелязах голямата синина на ръката й?

— Всъщност е много весело да обикалям Англия с Рупърт. Навсякъде го разпознават. Онзи ден например изнасяхме представление в Маркет Селби, когато в пощата ни забеляза една дебела жена с шапка като саксия с цветя. „Рупърт Порсън!, изписка тя. Рупърт Порсън използва държавните пощи както всички останали!“ — Ния се засмя. — А после го помоли за автограф. Все това искат. Настояват да им напише „С най-добри пожелания от катерицата Сноди“. Рупърт винаги им рисува по две малки орехчета. Жената твърдеше, че иска автографа за племенника си, но аз знам, че не беше вярно. Когато непрекъснато пътуваш, започваш да усещаш тези неща. Винаги се разбира.

Беше се разбърборила. Ако си мълчах, след не повече от минута щеше да си каже и майчиното мляко.

— Един човек от Би Би Си казал на Рупърт, че двайсет и три процента от зрителите му са бездетни домакини. Доста, а? Но във „Вълшебното кралство“ има нещо, което ти позволява да избягаш от реалността. Точно така казал на Рупърт: „силният вътрешен копнеж да избягаш“. Всеки иска да избяга, нали? В един или друг смисъл, искам да кажа.

— Всички, освен Мама Гъска — рекох аз.

Ния се засмя.

— Виж, не те будалках. Аз наистина съм Мама Гъска. Или поне когато си облека костюма. Чакай само да ме видиш — висока вещерска шапка с провиснала периферия и сребърна тока, сива перука с дълги букли и рокля с огромни поли, която изглежда така сякаш някога я е носила Майка Шиптън. Знаеш ли коя е Майка Шиптън?

Естествено, че знаех. Била е някаква стара вещица, която уж живяла през XVI в. и виждала бъдещето, като предрекла освен всичко останало и чумната епидемия, големия пожар в Лондон, самолетите, бойните кораби и че светът ще свърши през 1881 година; а също като при Нострадамус, пророчествата на Майка Шиптън бяха записани в бездарни стихове: „Огън и вода ще направят чудеса“ и други подобни. Освен това знаех, че все още има хора, които и до днес вярват, че е предрекла използването на тежка вода за създаването на атомната бомба. Аз лично не вярвах на ни една дума от пророчествата й. Според мен те бяха пълна глупост.

— Чувала съм за нея — отвърнах.

— Няма значение. На нея приличам, когато се натъкмя за представление.

— Прекрасно — излъгах аз.

Ния видя, че я гледам недоверчиво.

— Какво прави добро момиче като теб на подобно място? — усмихна се тя и махна с ръка, за да опише църковния двор.

— Често идвам тук, за да мисля.

Това, изглежда, я развесели. Ния сви устни и заговори с дразнещ театрален глас.

— И за какво си мисли Флавия де Лус в чудатия стар църковен двор?

— Че иска да остане сама — сопнах се, без да целях умишлено да отговоря грубо. Просто й казвах истината.

— Да останеш сама — кимна тя. Видях, че не се е обидила от острия ми тон. — Много неща могат да се кажат по този въпрос. Но и двете с теб, Флавия, знаем, че да останеш сам и да си самотен не е едно и също, нали?

Малко се оживих. Ето един човек, който, изглежда, поне е мислил върху някои от нещата, които премислях и аз.

— Така е — признах.

Последва дълго мълчание.

— Разкажи ми за семейството си — добави най-сетне Ния тихо.

— Няма много за разказване. Имам две сестри, Офелия и Дафни. Фели е на седемнайсет, а Дафи на тринайсет години. Фели свири на пиано, а Дафи чете. Татко е филателист. Изцяло е погълнат от марките си.

— А майка ти?

— Мъртва е. Загинала при злополука, когато съм била на една годинка.