Алън Брадли - Номерът с въжето

Простичък научен факт е, че докато повечето мъже могат да минат покрай плачеща жена сякаш са слепи и глухи, то никоя жена не може, след като е чула изпратен от друга жена сигнал за беда, да не й се притече веднага на помощ.

Надзърнах зад една черна мраморна колона и я видях — просната по лице върху надгробна плоча от варовик, с червена коса, разпиляна върху избледнелия надпис като струйки кръв. С изключение на цигарата, леко вирната между пръстите й, приличаше на картина на някой от прерафаелитите като Бърн-Джоунс например. Почти ми стана гузно, че я прекъсвам:

— Ехо, добре ли сте?

Друг простичък научен факт е, че човек винаги започва подобни разговори с изключително глупав въпрос. Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох.

— О! Да, добре съм — извика жената, скочи на крака и изтри очи. — Защо се промъкваш така? Коя си всъщност?

С едно тръсване на главата тя отметна коса и вирна брадичка. Имаше високи скули и драматичното триъгълно лице на звезда от нямото кино, а по начина, по който оголи зъби, разбрах, че е много уплашена.

— Флавия — отвърнах аз. — Казвам се Флавия де Лус. Живея наблизо… в Бъкшоу.

Посочих с палец посоката към имението.

Жената още се взираше в мен, сякаш не се бе отърсила от кошмар.

— Извинявайте. Не исках да ви стресна — добавих.

Тя изправи гръб — беше висока не повече от 1,55 метра — и пристъпи към мен като избухлива двойница на Венера на Ботичели, която видях веднъж на кутия бисквити „Хънтли и Палмърс“.

Не отстъпих назад, взрях се в роклята й — кремава памучна дреха на щампи с набрано бюстие и дълги, свободно падащи поли, обсипани с безброй миниатюрни цветчета — червени, жълти, сини и оранжеви като макове, и не ми убягна, че подгъвът й е изцапан с полузасъхнала кал.

— Какво има? — попита непознатата и дръпна нервно от цигарата си. — Не си ли виждала известни хора?

Известни ли? Нямах ни най-малка представа коя е. Замалко да й кажа, че наистина съм виждала известна личност, и това беше Уинстън Чърчил. Татко ми го беше посочил от едно такси в Лондон. Чърчил стоеше пред хотел „Савой“ с палци, пъхнати в джобовете на жилетката, и разговаряше с мъж с жълт шлифер.

„Добрият стар Уини“, беше въздъхнал татко сякаш на себе си.

— О, защо ли те питам? — продължи жената. — Проклето място… проклети хора… проклети автомобили! — И отново се разплака.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах.

— Махни се и ме остави на мира — изхлипа тя.

„Много добре“, помислих си. Всъщност помислих си и още нещо, но нали се опитвам да съм по-добра…

Постоях мълчаливо за миг и се наведох напред, за да проверя дали капещите сълзи от очите й взаимодействат с порестата повърхност на надгробната плоча. Знаех, че сълзите са съставени до голяма степен от вода, натриев хлорид, манган и калий, а варовикът е съставен основно от калцит, разтворим в натриев хлорид — но само при висока температура. Затова, освен ако температурата в двора на „Свети Танкред“ не се покачеше рязко с няколкостотин градуса, като че ли нямаше изгледи тук да се случи нещо интересно от химична гледна точка.

Тръгнах си.

— Флавия…

Обърнах се. Тя беше протегнала ръка към мен.

— Извинявай. Просто имах ужасен ден.

Спрях, после се върнах бавно и предпазливо, докато жената бършеше очи с опакото на ръката си.

— Първо, Рупърт беше в лошо настроение сутринта още преди да тръгнем от Стоутмур. Опасявам се, че се скарахме, а после и тази работа с караваната… това беше последната капка. Тръгна да търси някой да я поправи, а аз… ами аз чакам тук.

— Имате много хубава червена коса — казах аз.

Тя докосна кичурите и се усмихна, както неизвестно защо, си мислех, че ще направи.

— Когато бях на твоите години, ми викаха Морковената глава. Морковената глава! Жестоко, нали?

— Главите на морковите са зелени — отвърнах аз. — Кой е Рупърт?

— Кой е Рупърт ли? Да не ме будалкаш?

Тя посочи с пръст и аз се обърнах да видя: на улицата до ъгъла на църковния двор стоеше паркирана разнебитена каравана „Остин Ейт“. От едната й страна с крещящи златни букви като от цирков надпис, все още четливи през дебелия слой кал и прах, пишеше „Кукленият театър на Порсън“.

— Рупърт Порсън — обясни тя. — Всички са чували за Рупърт Порсън. Катерицата Сноди от „Вълшебното кралство“. Не си ли го гледала по телевизията?

Катерицата Сноди ли? „Вълшебното кралство“?

— В Бъкшоу нямаме телевизор. Татко казва, че това е отвратително изобретение.