Алън Брадли - Номерът с въжето

Гласът на викария прекъсна мислите ми:

— … пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах в праха, с надеждата за възкресение и вечен живот с нашия Бог Исус Христос, който ще претвори тленните ни…

И внезапно те изчезнаха и ме оставиха сама… сама да слушам червеите.

Това беше краят на пътя за горката Флавия.

Семейството ми вече трябва да се е прибрало в Бъкшоу и да се е събрало около дългата маса в трапезарията: татко, седнал както обикновено вцепенен и мълчалив, Дафи и Фели — прегърнати с подпухнали и облени в сълзи лица, госпожа Малит, готвачката, понесла поднос с печено месо.

Спомних си нещо, което Дафи ми каза, докато четеше „Одисея“: че печеното месо в Древна Гърция било традиционна храна за погребения, а аз отвърнах, че с оглед на готварските умения на госпожа Малит, през последните две хиляди и петстотин години почти нищо не се е променило.

Но сега съм мъртва, помислих си аз, и може би трябва да се опитам да съм малко по-снизходителна.

Догър, разбира се, щеше да е неутешим. Скъпият Догър: иконом, шофьор, камериер, градинар управител: бедна душа, страдаща от посттравматичен стрес, чиито способности прииждаха и се отдръпваха като приливите на река Севърн; Догър, който наскоро спаси живота ми и забрави за това до следващия ден. Той щеше да ми липсва ужасно.

Щеше да ми липсва и химичната ми лаборатория. Спомних си за всички прекрасни часове, които прекарах в изоставеното крило на Бъкшоу, блажено сама сред колби, стъкленици и весело клокочещи тръбички и епруветки. Мисълта, че никога повече няма да ги видя, ми се стори непосилна.

Вслушах се как усилващият се вятър шепти в клоните на тисовете над мен. Тук, в сянката на камбанарията на „Свети Танкред“, вече захладня, а скоро щеше и да се мръкне.

Горката Флавия! Горката изстинала мъртва Флавия.

Сигурно Дафи и Фели вече съжаляваха, че са се държали толкова отвратително с малката си сестра през кратките й единайсет години на този свят.

При тази мисъл по бузата ми се търкулна сълза.

Дали Хариет щеше да ме чака на портите на Рая?

Хариет беше майка ми, която загинала при злополука в планината година след раждането ми. Дали щеше да ме познае след десет години? Дали, когато ме посрещнеше, все още щеше да е облечена с туристическия си костюм или с бяла роба?

Всъщност с каквото и да беше облечена, бях сигурна, че ще изглежда стилно.

Внезапно се чу плясък на криле: звук, който отекна силно в каменната стена на църквата и се усили неимоверно от половин акър витражи и наклонените надгробни плочи около мен. Замръзнах.

Дали не беше ангел — или по-скоро архангел — слязъл да върне скъпоценната душа на Флавия в Рая? Ако отворех съвсем малко очи, щях да виждам през миглите си, но размазано.

Нямах късмет. Беше една от проскубаните гарги, които постоянно се навъртаха около „Свети Танкред“. Тези пакостливи птици гнездяха в кулата, откакто зидарите от XIII в. бяха прибрали инструментите си и си бяха заминали.

Сега тази идиотска птица се приземи тромаво на върха на мраморен пръст, сочещ към небето, и ме изгледа студено с килната на една страна глава, с ярките си като копчета на обувки абсурдни очи.

Гаргите няма да се научат. Колкото и пъти да правех този номер, рано или късно, те долитаха от кулата, за да видят какво става. За примитивния ум на гаргата всяко тяло в хоризонтално положение в църковен двор означаваше само едно: храна.

Както съм правила десетки пъти по-рано, скочих на крака и хвърлих по нея камъка, който стисках в ръката си. Не я улучих… но пък почти никога не уцелвах.

Гаргата изграчи презрително и излетя към реката.

Сега, след като станах, осъзнах, че съм гладна. И как да не съм! Не бях яла от закуска. За миг ми мина през ум, че може да намеря остатъци от сладкиши с конфитюр или парченце кекс в кухнята на енорийската зала. Снощи се бе провела сбирка на женската организация към „Свети Танкред“ и имаше голяма вероятност да е останало нещичко.

Докато газех из високата до колене трева, чух странно гъгнене и за миг си помислих, че наперената гарга се е върнала, за да каже последната дума.

Спрях и се ослушах.

Нищо.

И тогава го чух отново.

Понякога ми се струва като проклятие, а друг път като благословия, че съм наследила острия слух на Хариет, защото мога, както обичам да казвам на Фели, да чувам неща, от които да ти се изправи косата. Един от звуците, които безпогрешно долавям, е плачът.

Идваше от северозападния край на църковния двор — някъде близо до дървената барака, където гробарят държеше инструментите си. Докато се промъквах на пръсти натам, звукът се усили. Беше старомоден плач, от типа „реви си на воля“.