Алън Брадли - Номерът с въжето

— Баща ти е необичайно мъдър човек. Баща ти несъмнено е…

Прекъсна я металното потракване на хлабава велосипедна верига и иззад ъгъла на църквата с криволичене се появи викарият. Той слезе и подпря разнебитеното си колело „Райли“ на един удобен надгробен камък. Докато вървеше към нас, се замислих, че преподобният Денуин Ричардсън изобщо не отговаря на представите за типичен селски викарий. Той беше едър, мускулест и як мъж и ако имаше татуировки, спокойно можеше да мине за капитана на някой от ръждясалите параходи, които се влачеха бавно от едно обляно от слънцето пристанище до друго, каквито и далечни забравени от Бога пристанища да бяха останали на Британската империя.

Черният му свещенически костюм беше изцапан и обсипан с варовит прах, сякаш е падал с колелото.

— Да му се не види! — каза той, когато ме видя. — Изгубил съм си велосипедната щипка, с която закачвам панталона си, и си съдрах крачола. — После започна да се изтупва в движение и добави: — Синтия ще ме изгони да спя на пода.

Очите на жената се разшириха и ми хвърлиха бърз поглед.

— Напоследък започна да дълбае инициалите ми с игла върху вещите ми — продължи викарият, — но това не ми пречи да продължавам да си губя нещата. Миналата седмица хартията за хектографа за енорийския бюлетин, по-миналата седмица — месингова брава от канцеларията. Наистина е влудяващо. Здравей, Флавия! Радвам се да те видя в църквата.

— Това е нашият викарий, преподобният Ричардсън — представих го на червенокосата жена. — Може би той ще ви помогне.

— Денуин — подаде ръка викарият на непознатата.

— След войната вече не държим особено на официалностите.

Жената протегна напред два пръста и докосна дланта му, но не каза нищо. Докато протягаше ръка, късият ръкав на роклята й се повдигна и зърнах грозна зелена синина на предмишницата й. Червенокосата бързо дръпна памучната материя с лявата си ръка и я скри.

— С какво мога да ви помогна? — попита викарият и посочи към караваната. — Рядко се случва в нашето малко селце да помагаме на толкова знаменити театрали.

Жената се усмихна лъчезарно.

— Караваната ни се счупи, или поне почти се счупи. Нещо с карбуратора. Ако ставаше въпрос за електрически уред, Рупърт щеше да го оправи за нула време, но за съжаление горивната система не му е по силите.

— Боже! — възкликна викарият. — Убеден съм, че Бърт Арчър, автомонтьорът, ще го поправи. Ще му се обадя, ако искате.

— О, не — отвърна бързо жената, май прекалено бързо, — не искаме да ви безпокоим. Рупърт отиде на главната улица, сигурно вече е намерил някого.

— Ако беше намерил някого, щеше да се е върнал досега — отвърна викарият. — Ще позвъня на Бърт. Той се прибира често у дома за кратка дрямка следобед. Вече не е млад, както всъщност и много от нас. И въпреки това, една от любимите ми максими е, че когато си имаш работа с моторна механика, няма да навреди да имаш и благословията на църквата.

— О, не, не си правете труда. Ще се оправим.

— Глупости — рече викарият, който вече бе потеглил с пълна скорост към къщата си. — Не ни създавате никакви затруднения. Веднага се връщам.

— Отче! — извика жената. — Моля ви…

Викарият спря рязко и се върна неохотно при нас.

— Просто, разбирате ли…

— Аха! Значи става въпрос за пари… — прекъсна я викарият.

Жената кимна тъжно, сведе глава, а червената й коса се спусна като водопад върху лицето.

— Убеден съм, че ще уредим нещо. А, ето го и съпруга ви.

Дребен мъж с огромна глава и несиметрична походка куцукаше към нас през църковния двор и при всяка стъпка десният му крак описваше широк и тромав полукръг. Когато се приближи, видях, че прасецът му е стегнат с тежка желязна шина.

Изглеждаше на около четирийсет години, но ми беше трудно да определя на каква възраст е точно.

Въпреки дребния ръст широкият му гръден кош и мощните му ръце изглеждаха готови да пръснат ленения костюм, в който се бе напъхал. За разлика от тях, десният му крак изглеждаше трагично: от начина, по който крачолът на панталона висеше и се вееше безполезно около крайника, се виждаше, че кракът му е тънък като клечка. А като прибавим и огромната му глава, мъжът приличаше на гигантски октопод, плъзгащ различните си по дължина пипала из църковния двор.

Мъжът спря рязко, почтително свали меко, островърхо моторно кепе и разкри гъста чорлава руса коса, която беше точно със същия цвят като късата му козя брадичка, сякаш нарисувана от Ван Дайк.