Алън Брадли - Номерът с въжето

Ток идваше право към мен, вече започнала разговор с мяукане. В същото време Тик се отправи към гълъбарника, издигащ се мрачен зад кошера от порутени бараки, обрасли с бурени.

— Вие вървете — казах им аз. — След няколко минути ще дойда направо на полето.

Вдигнах Ток на ръце.

— Добро котенце — изгуках и се озърнах с крайчеца на окото си, за да видя дали някой ще възрази. Котката нямаше възражения: веднага започна да мърка.

Но Рупърт и Ния вече влизаха в караваната, която потрепваше в двора. Дитер я бутна, качи се на стъпалото и миг по-късно ми помахаха на излизане от двора и продължиха надолу по пътя към Джубили Фийлд и реката. Малко след това тихо гръмване на ауспуха потвърди, че пътуват.

В мига, в който се скриха от поглед, оставих Ток обратно в прахоляка.

— Къде е Тик? Иди да я намериш.

Ток поднови дългия си мяучещ монолог и тръгна бавно към гълъбарника.

Едва ли е нужно да казвам, че я последвах.

Гълъбарникът бе истинско произведение на изкуството. Няма как да го опиша по друг начин, а и не биваше да се изненадвам, че Националният фонд за исторически паметници му бе хвърлил око.

Именно от това забележително произведение на архитектурата фермата бе получила името си, тъй като „кълвър хаус“ беше старият израз за гълъбарник. Постройката представляваше висока цилиндрична кула от стари тухли, всяка от тях с цвета на повехнала роза, но една с една не си приличаха. Построен по времето на кралица Ан, някога тук отглеждали и размножавали гълъби за трапезата на фермата. В онези дни режели краката на малките гълъбчета, за да си стоят в гнездото и да се угояват (този факт научих от един разговор в кухнята с госпожа Малит). Но времената са се променили. Гордън Ингълби много обичаше гълъби и птиците, които обитаваха кулата през настоящия век, по-скоро можеха да бъдат сварени от галене, отколкото във вряща вода. През почивните дни той ги пращаше по влака до някое забутано кътче на страната, където ги пускаха и те долитаха обратно в Кълвърхаус. Тук ги посрещаше изщракването на сложни механични хронометри, галене и похвали, както и богато угощение от зърно.

Поне така било, докато малкият Робин Ингълби не беше намерен обесен на изгнилата бесилка в Гибът Уд От онзи ден, освен няколко диви птици, във фермата Кълвърхаус нямаше гълъби.

Горкичкият Робин почина на моите години и на мен ми беше трудно да повярвам, че някой толкова млад може да умре. Но това беше факт.

Когато живееш на село, знаеш, че колкото повече се потулва нещо, толкова повече се говори за него, а аз помнех много добре вълната от клюки, която заля Бишъпс Лейси по онова време и плисна като прилив в дървените подпори на кей.

„Разправят, че малкият Робин Ингълби се е самоубил.“ „Робин Ингълби е бил убит от родителите си.“ „Момчето е било заклано от сатанисти. Помнете ми думата…“

Повечето от хипотезите ги разбрах от госпожа Малит и точно за тях се замислих, докато се приближавах към кулата, вдигнала възхитено очи към многобройните й отворчета.

Също както монасите, избрани за лектори, четели в манастирите през Средновековието, така и Дафи често ни четеше на глас, докато се хранехме. Наскоро ни запозна с описанието на Хенри Савидж Ландър в „Отвъд желаната земя“ на кулите на мълчанието в Персия, върху които персийците поставяли трупове в седнало положение с пръчка, подпряна под брадичката, за да стоят изправени. Когато пристигнели гарваните, за да изядат трупа, се смятало, че покойникът ще отиде право в Рая, ако първо изкълват дясното му око. Лявото явно не вещаело такъв късмет.

Сега си спомних и за разказа на автора за любопитните кръгли кули за гълъби в Персия с дълбока шахта в центъра, където да се събира птичият тор, чието производство било единствената причина да се отглеждат гълъбите.

Зачудих се дали има някаква странна връзка между кулите, птиците, смъртта и разложението. Спрях за миг и се опитах да измисля нещо, което да ги свързва, когато от кулата долетя странен шум.

Първо си помислих, че е гукането на гълъбите високо над главата ми. Или пък беше вятърът?

Но шумът изглеждаше твърде равномерен — издигаше се и затихваше като воя на призрачна сирена за въздушно нападение, почти на границата на слуха.

Увисналата дървена врата беше открехната и през процепа успях лесно да се вмъкна в кухата вътрешност на кулата. Ток се отърка в глезените ми и се шмугна в сенките да търси мишки.

Острата миризма ме блъсна в лицето: характерният химичен мирис на курешки, от които великият Хъмфри Дейви бе открил, че чрез дестилация може да се извлече амониев карбонат и да се получи утайка от карбонат на вар и обикновена сол; веднъж потвърдих откритието чрез експеримент в собствената си лаборатория в Бъкшоу.