Алън Брадли - Номерът с въжето

Часовникът на кулата показваше, че е четири без двайсет, което беше невъзможно: проклетият механизъм сигурно е спрял още по времето на Хенри VIII и никой не си е направил труда да го навие.

Гладис, верният ми велосипед, стоеше точно където я оставих, подпряна на стената на енорийската зала. Потеглих към Бъкшоу.

Когато завих по Спиндъл Лейн, часовникът на стената на „Тринайсетте патока“ показваше, че е или пладне, или полунощ. Трябва да призная, че от устата ми се изплъзна една доста груба дума.

Излязох от селото като вятъра и се насочих на югозапад към Бъкшоу, докато най-накрая не стигнах до портата „Мълфорд“, където чакаше Кларънс Мънди, подпрян на таксито си и дърпащ жадно от една цигара. По килима от фасове разбрах, че това не му е първата откакто е тук.

— Здравей, Кларънс. Колко е часът?

— Точно десет — отвърна той след като погледна големия си военен ръчен часовник. — Най-добре се качвай.

Щом седнах вътре, той запали мотора и се стрелнахме напред като ракета.

Докато хвърчахме покрай живите плетове, Кларънс управляваше скоростния лост като факир, който хипнотизира опърничава кобра, хваща главата й през няколко секунди и я дръпва в нова посока. През прозорците ливадите профучаваха като все по-ускоряващо зелено петно и ми идеше да извикам „Урааа“, но се въздържах.

През войната Кларънс управлявал водни самолети, които патрулирали из безбрежния Атлантически океан и следели за германски подводници и докато буквално летяхме между притискащите ни шубраци от двете страни на пътя, той явно още си представяше, че управлява някоя от онези огромни машини. Имах чувството, че всеки момент ще дръпне волана назад и ще излетим. Може би докато се издигахме сред лятното небе, дори щяхме да зърнем Хариет.

Преди да се омъжи за татко, тя имала собствен двуместен самолет, който кръстила „Игрив дух“, и понякога си представях как лети сама сред слънчевата светлина, спуска се и се издига през кълбестите облаци, без да дължи обяснения на никого, освен на вятъра.

Кларънс спря в края на перона на гарата в Додингсли тъкмо когато влакът се зададе в другия му край, обгърнат от пушек.

— Десет и пет — каза той след като погледна часовника си. — Точно на секундата.

Както и очаквах, първият пътник, който слезе от влака, беше леля Фелисити. Въпреки жегата тя беше облечена с дълъг светъл шлифер за път и широкопола шапка, завързана под брадичката й със синя панделка.

От леля стърчаха всевъзможни неща във всички посоки — игли за шапки, дръжки на чадъри, списания, навити на руло, вестници, бастуни и така нататък. Приличаше на ходещо птиче гнездо, или по-скоро на подвижна копа сено.

— Вземи багажа ми, Кларънс — нареди тя, — и внимавай с алигатора.

— Алигатор ли? — повдигна вежди шофьорът.

— Чантата — обясни леля Фелисити. — Току-що си я взех от „Хародс“ и няма да допусна да я повреди непохватен селянин на някакъв забравен от Бога железопътен перон. Флавия — обърна се тя към мен, — ти можеш да носиш бутилката ми за гореща вода.

Догър ни посрещна на входната врата. Той извади кесийка с монети от джоба си и повдигна вежди към Кларънс.

— Два шилинга — отвърна шофьорът. — За отиване и връщане… включително престоят.

Докато Догър отброяваше монетите, леля Фелисити вдигна глава и огледа фасадата на къщата:

— Невероятно. Тази къща се руши пред очите ми.

Сметнах за неуместно да й обяснявам, че татко има големи финансови затруднения. Къщата всъщност беше собственост на Хариет, която беше починала млада и напълно неочаквано, без да си направи труда да напише завещание. Сега, заради, както татко ги наричаше, „усложнения“, изглеждаше, че няма да останем в Бъкшоу още дълго.

— Занеси багажа в стаята ми, Догър — нареди леля Фелисити, след като свали очи от фасадата. — И внимавай с алигатора.

— Да, госпожице Фелисити. — Догър вече бе хванал по една плетена кошница под мишница и по един куфар във всяка ръка. — От „Хародс“ е, нали?

— Леля Фелисити пристигна — обявих аз, когато влязох с увиснали рамене в кухнята. — Вече не съм много гладна. Ще си взема сандвич с маруля и ще го изям в стаята си.

— Нищо подобно — отсече госпожа Малит. — Приготвих вкусна желирана салата с ряпа и други зеленчуци.

Направих ужасена физиономия, но когато госпожа Малит ме погледна изненадващо, си спомних за актьорското изпълнение на Ния и умело преобразих гримасата в прозявка, като покрих уста с ръка.