Алън Брадли - Номерът с въжето

Диамантите не бяха нищо повече от въглерод, само че въглерод в кристална решетка, което правеше диаманта най-твърдия минерал в природата. Натам сме тръгнали всички. Бях убедена в това. Съдбата ни беше да се превърнем в диаманти!

Колко вълнуваща беше мисълта, че дълго след края на света, каквото е останало от телата ни, щеше да се преобрази в ослепителна вихрушка от диамантен прах, разнасящ се към вечността на фона на червеното сияние на едно умиращо слънце.

А за Рупърт Порсън този процес вече беше започнал.

— Много се съмнявам, Хавиланд — казваше леля фелисити, — че ще има обичайна служба. Струва ми се нередно с оглед на случилото се.

— Англиканската църква, Лиси, като времето и приливите, не чака хората. Освен това човекът загина в енорийската зала, а не в самата църква.

— Може и така да е — изсумтя леля в отговор. — Въпреки това ще съм много недоволна, ако се окаже, че сме се разкарвали напразно.

Но татко имаше право. Минахме покрай каменния зид, опасващ като колан неравния църковен двор, и аз зърнах капака на синия воксъл на инспектор Хюит да проблясва дискретно в дъното на уличката. Самият инспектор не се виждаше никъде, когато се качихме на верандата и влязохме в църквата.

Утринната служба беше мрачна като заупокойна литургия. Наясно съм с това, защото ние от фамилия Де Лус сме католици — на практика сме нещо като почетни членове на клуба. Преживели сме известни перипетии. Но редовно ходехме в „Свети Танкред“, тъй като беше близо, а и викарият бе един от близките приятели на баща ми.

— Освен това — казваше татко, — дълг на всеки човек е да търгува с местните фирми.

Тази сутрин църквата се пръскаше по шевовете. Дори балконът под камбанарията преливаше от хора от селото, които искаха да са възможно най-близо, без да е неприлично, до местопрестъплението.

Ния я нямаше. Веднага забелязах. Не виждах и госпожа Малит и съпруга й Алф. Доколкото познавах нашата госпожа М., в момента тя сигурно засипваше Ния с наденички и въпроси. „Любопитства“, както казваше Дафи.

Синтия вече беше на колене най-отпред и се молеше на боговете, които съответно искаше да подкупи, преди началото на службата. Тя винаги коленичеше първа и после първа ставаше. Понякога си мислех за нея като за духовния кормчия на „Свети Танкред“.

Тъй като този път ставаше въпрос за човек, когото познавах лично, очаквах с доста голямо нетърпение службата. Предполагах, че викарият ще изнесе вдъхновена реч за покойния Рупърт — стилна, но поучителна. Обзалагах се, че ще каже: „Дори в разцвета на живота смъртта ни дебне“.

Но когато викарият най-сетне се качи на амвона, той изглеждаше странно смълчан, а това не се дължеше изцяло на факта, че Синтия прокарваше облечения си в бяла ръкавица показалец по дървената лавица, върху която стояха пръснати сборници с химни и молитвеници. Всъщност викарият изобщо не спомена случилото се до края на службата.

— С оглед на трагичната случка от снощи — каза той с приглушен мрачен глас — полицията помоли енорийската зала да им бъде предоставена до приключването на следствието. Следователно традиционните напитки, само за тази сутрин, ще бъдат поднесени в дома ми. Онези от вас, които желаят, нека заповядат там след службата. И нека Бог-Отец, Бог-Син и Светият дух…

Просто ей така! Нямаше „странникът сред нас“, както в речта, която изнесе, след като Хорас Боунпени бе убит в Бъкшоу. Нямаше размисли за безсмъртието на душата… Нищичко.

Честно казано, почувствах се крайно измамена.

Невъзможно е, поне в „Свети Танкред“, след службата да изскочиш от църквата навън на слънцето като коркова тапа от бутилка. Всеки път трябваше да се спираме на вратата, да се здрависваме с викария и да кажем по някоя задължителна реплика за службата, времето или реколтата.

Татко винаги избираше да коментира службата, а Дафи и Фели предпочитаха времето — тези свине! — като Дафи отбелязваше колко чист е въздухът, а Фели изтъкваше колко е топло. Така на мен не ми остана никакъв избор, а викарият вече ми стискаше ръка.

— Как е Мег? — попитах аз.

Честно казано, съвсем бях забравила за Лудата Мег и въпросът просто ми хрумна в последния момент.

Лицето на викария наистина ли побледня леко или си бях въобразила?

Той погледна първо наляво, после надясно, при това много бързо. Синтия се отдалечаваше по пътеката сред надгробните камъни и вече бе изминала половината път до къщата.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа — отвърна викарият. — Разбираш ли, тя…