Алън Брадли - Номерът с въжето

— Напълно достатъчно са, благодаря ти, Флавия — отвърна госпожа Робъртс.

Тя се занимаваше с приготвянето на чай от зората на времето.

— Но можеш да прибереш яйцата на долния рафт в хладилника, когато излизаш — добави госпожица Роупър. — Продавачката на яйца вчера явно ги е оставила на кухненския шкаф. В тази жега всичко се разваля по-бързо от друг път. А и така и така си тук, скъпа, би ли напълнила каната с лимонада? Господин Спърлинг обича да си пийва след църква, а пък винаги е толкова щедър, когато събираме дарения, че не искаме да ни се разсърди, нали?

Преди да успеят да ме натоварят с още някоя задача, се запътих с ангажиран вид към кухненската врата. По-късно, когато останеха насаме — например, докато миеха съдовете — госпожа Робъртс и госпожица Роупър щяха да обсъдят какво добро момиче съм… и колко се различавам от сестрите си.

Навън на двора татко още стоеше на павираната пътека и слушаше търпеливо Бъни Спърлинг, който му преразказваше дума по дума за какво точно си бяха говорили с викария. Татко кимаше от време на време вероятно за да не му изтръпне вратът.

Отклоних се от пътеката и нагазих в тревата, като се престорих, че разглеждам надписа на една порутена надгробна плоча, която стърчеше като пожълтял зъб от зелен венец (Езекия Хъф, 1672–1746. Почива в мир в Рая) . Обърнах гръб на клюкарстващите енориаши, които се точеха към къщата на викария, и извадих металния предмет от пазвата си. Както и очаквах, това беше компактната пудра с пеперудата на Ния. Лежеше сгушена в дланта ми и сияеше меко на топлите слънчеви лъчи. Мег сигурно я е изпуснала, докато е спяла на дивана в кабинета на викария.

Реших, че ще я върна на Ния по-късно и я пъхнах в джоба си. Тя щеше да се радва да си я получи.

Върнах се при семейството си и видях, че Дафи е седнала на каменния зид в предната част на църковния двор и е забила нос в „Анатомия на меланхолията“ от Робърт Бъртън — най-новата й мания. Не можех дори да си представя как е успяла да внесе и после да изнесе от църквата подобен огромен том, но щом се приближих, забелязах старателно изработения кръст от станиол, който е залепила върху черната корица. О, каква измамница беше само! Браво, Дафи!

Фели стоеше под един дъб и се смееше, като оставяше косата си да падне напред върху лицето, както правеше винаги, когато искаше да прилича на Вероника Лейк. Наслаждаващ се на вниманието й, облечен в костюм от груба вълна, срещу нея стоеше висок, рус скандинавски бог. Отне ми известно време да разпозная Дитер Шранц и осъзнах, с известна неприязън, че той вече е изцяло омагьосан от Фели, поглъща всяка нейна дума като хипнотизиран, кима като бавноразвиващ се кълвач и се хили глуповато.

Дори не забелязаха отвратения ми поглед.

Леля Фелисити говореше с възрастна дама със слухова тръба. От разговора им личеше, че са стари приятелки.

— Но човек не бива да извива гръб и да плюе! — казваше старицата, а после сви лакирания си в червено пръст, при което и двете се изкискаха безсрамно.

През това време Догър седеше търпеливо на пейка под един тис със затворени очи и лека усмивчица по устните, а лицето му бе вдигнато към лятното слънце, поради което той приличаше на онези модерни месингови статуи на религиозна тематика.

Никой не ми обръщаше внимание. Бях сама.

Двукрилата врата на верандата на енорийската зала бе преградена с въже, на което висеше табела: Полицейско разследване — не преминавай.

Не преминах: заобиколих сградата отзад и влязох през един от изходите.

Вътре цареше непрогледен мрак. Знаех, че в дъното на коридора една врата води до залата. От дясната ми страна имаше няколко стъпала към сцената.

Чувах мъжки гласове, но въпреки че напрегнах слух с всички сили, не успях да доловя какво си говорят, орните кадифени завеси около сцената явно поглъщаха думите им.

След като не разбрах разговора и тъй като не исках да рискувам да ме хванат, че подслушвам, изкачих шумно стълбите.

— Ехо! — извиках. — Някой иска ли чай?

Инспектор Хюит стоеше сред кръг светлина и говореше със сержант Улмър и сержант Грейвс. Щом ме видя, той млъкна веднага и тръгна към мен през сцената зад кукления театър.

— Не бива да влизаш тук! Не видя ли надписа?

— Извинявайте — отвърнах, без да отговоря на въпроса му. — Влязох през задния вход.

— Отзад няма ли надписи, сержант? — обърна се инспекторът към Грейвс.

— Извинете, сър — каза сержантът с глуповата усмивка. — Веднага ще поставя.