Алън Брадли - Номерът с въжето

— Ха! Не се притеснявай. Тя си тръгна още преди изгрев.

— Как така?

Бях стъписана. Как може да си е тръгнала?

— Къде? — попитах аз.

— Бог знае — сви рамене господин Малит. — Може да се е върнала в Кълвърхаус, а може и да не е. Само това знам. А сега, пробвай свирката.

Надух свирката и от нея излезе висок, пронизителен вой.

— Вълшебен звук — казах аз и му я подадох.

— Подарявам ти я. Направих я за теб. Досетих се, че ще наминеш.

— Страхотно! — отвърнах, защото знаех, че това се очаква от мен.

Докато вървях обратно към Бъкшоу, се замислих колко подобен бе животът ми на този на свещениците от романите на Антъни Тролъп, които като че ли по цял ден притичваха от манастира до дома на викария и от селото до двореца на епископа като черни бръмбари, пъплещи напред-назад в зелен лабиринт. Прочетох „Настоятелят“ по време на един от неделните следобеди за задължително четене, а няколко седмици по-късно прегледах отгоре-отгоре и „Барчестърски кули“.

Трябва да си призная, че тъй като в книгите му нямаше герои от моята възрастова група, писанията на Тролъп не ми бяха особено интересни. Честно казано, идеше ми да повърна от повечето от спаружените му свещеници например. Героят, с когото се идентифицирах най-много, беше госпожа Пруди — тираничната съпруга на страхливия епископ, която знаеше какво иска и в повечето случи го получаваше. Ако тя се интересуваше и от отрови, щеше да стане любимият ми литературен герой.

Макар Тролъп да не го е казал изрично, за мен нямаше съмнение, че госпожа Пруди е израснала в дом с две по-големи сестри, които са я тормозили.

Защо Офелия и Дафни ме ненавиждаха толкова? Дали защото Хариет ме е мразила, както твърдяха те? Дали е страдала от следродилна депресия, когато е паднала от онзи връх в Тибет?

Накратко, въпросът беше: Аз ли съм я убила?

Татко смяташе ли, че съм виновна за смъртта й?

Блясъкът на деня помръкна, докато крачех унило по уличките. Дори мисълта за смъртта на Рупърт и хаосът след нея не ме ободриха.

Надух два пъти върбовата свирка, но от нея излезе звук като на малка кукувичка, паднала от гнездото си която плачеше тъжно за майка си. Пъхнах я в джоба и продължих да се тътря.

Исках да остана за малко сама, за да помисля.

Погледнато от портата „Мълфорд“, имението Бъкшоу винаги изглеждаше леко тъжно и изоставено, сякаш му липсваше нещо жизненоважно. Но сега, докато вървях по алеята под кестените, нещо ми се стори различно. Веднага забелязах какво. На чакълената алея пред входната врата стояха няколко души, а единият беше татко, който сочеше към покрива. Затичах се и профучах през поляната като спринтьор с изпъчени гърди и юмруци, въртящи се като бутала.

Оказа се, че не е имало смисъл да тичам. Приближих се и видях, че са само леля Фелисити и Дафи, застанали от едната страна на татко, а Фели — от другата.

От дясната й страна стоеше Дитер.

Не вярвах на очите си!

Погледът на Фели блестеше, косата й сияеше под лъчите на лятното слънце, а усмивката й беше зашеметяващо съвършена. Със сивата си пола и жълтата жилетка, с наниза от перли на Хариет на шията, тя изглеждаше не просто сияйна… а красива — идеше ми да я удуша.

— Според Ръскин квадратните стрехи били отвратителни — казваше татко, — но той говорел на шега, разбира се. Дори най-добрият английски пясъчник е бледо подобие на финия мрамор, който се среща в Гърция.

— Напълно съм съгласен, господине — каза Дитер. — Макар че не беше ли написал именно вашият Чарлс Дикенс, че гърците използват мрамор само заради начина, по който стоят върху него цветовете и попива болта? Въпреки това стилът и материалът са без значение, когато стрехата е поставена под колонада. Това е архитектурна шега, нали?

Татко се замисли за миг, разтри ръце зад гърба си и се взря във фасадата на къщата.

— Е, какво пък толкова! — каза най-накрая той. — Може и да сте прав.

— А, Флавия! — възкликна леля Фелисити, щом ме забеляза. — Говорим за вълка, а той в кошарата. Сега бих искала да порисувам, а ти ще си ми помощничка. Обожавам работата с четка, но не понасям лепкавите шишенца и мръсните парцали.

Дафи обърна очи с досада и се отдръпна леко от старата си луда леля, както ми се стори от страх да не я накара и тя да свърши нещо. Омекнах достатъчно, за да й задам един–единствен въпрос. Понякога любопитството надвиваше дори и гордостта.

— Какво прави той тук? — прошепнах й на ухо и кимнах леко към Дитер.

Вече знаех, разбира се, но имах редкия шанс да говоря с някоя от сестрите си, без да се караме.