Алън Брадли - Номерът с въжето

Колко жестоко от страна на тази вещица Фели да избере толкова тъжно и емоционално произведение: мелодия на Бетовен, която само можеше да напомни горчиво на германския ни гост за родината му.

Но в същия миг сестра ми спря рязко и скочи от стола.

— О, извинявай! — каза смутено. — Не исках…

И видях, че може би за пръв път в живота си, тя наистина бе притеснена. Фели се спусна към Дитер, извади носната си кърпичка, а той — вечна му слава — я взе.

— Не, не се извинявай — отвърна гостът и избърса очи. — Просто…

— Дитер — изненадващо се обадих аз, — разкажи ни как те плениха. Умирам си да разбера. Много се интересувам от история.

Настана такава тишина, че муха да бе бръмнала на Антарктида, щеше да се чуе.

— Флавия! — опомни се най-накрая татко, но беше твърде късно да произведе желания ефект.

Дитер вече се усмихваше. Стори ми се, че изпита облекчение, задето приключихме със сълзливата тема.

— Разбира се! От пет години чакам някой да ме попита, но никой не го прави. Вие, англичаните, сте истински джентълмени… дори и дамите.

Леля Фелисити му хвърли лъчезарен одобрителен поглед.

— Но — добави Дитер — трябва да ви предупредя, историята е дълга. Сигурни ли сте, че искате да я чуете?

Дафи затвори книгата си и я остави настрани.

— Обожавам дългите истории — заяви тя. — В същност, колкото по-дълги, толкова по-добре.

Дитер застана на чергата пред камината и облегна лакът на полицата. Почти си го представях в ловна хижа в Шварцвалд.

— Мисля, че мога спокойно да кажа, че бях свален в Англия заради сестрите Бронте — започна той.

Свален ли? Това беше нещо ново! Цялата бях в слух.

Очите на Дафи се разшириха мигновено като порцеланови топки за брава и дори татко изправи гръб.

— Мили Боже! — промърмори той.

— Като момче бях разглезен, признавам си — продължи Дитер. — Бях единствено дете, отгледано в заможно семейство от Kinderpflegerin — гувернантка.

Както вече споменах, баща ми е издател, а майка ми — археолог. Макар и двамата, предполагам, да са ме обичали много, те бяха толкова погълнати от заниманията си, че всичко, свързано с „момчето“, бе оставено в ръцете на Друзила. Така се казваше гувернантката — Друзила. Тя обожаваше английските романи. Гълташе книгите така, както китовете поглъщат планктон. Никога не я видях без книга в ръка. Всъщност тя ме научи да чета, още докато си смучех палеца.

Друзила, естествено, беше чела всички книги на сестрите Бронте: „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“, „Уилдфел Хол“ — знаеше ги почти наизуст.

Струва ми се, че бях малко влюбен в нея и си мислех, че ще я накарам да ме обикне, като чета на глас любимите й романи на английски.

И така станах англофил. От онзи момент нататък исках да чета само английски книги: Дикенс, разбира се, и Конан Дойл; Джейн Остин и Томас Харди. Когато пораснах малко, Друзила ми подари за Коледа абонамент за английските „Списание за момчета“ и „Чъмс“. Когато навърших дванайсет години, вече бях по-голям англичанин и от момчетата в Брикстън!

После се появи радиото. От статиите в „Чъмс“ и с помощта на един свой съсед съученик — казваше се Волфганг Цандер — успях да сглобя простичък приемник, с който хващахме излъчванията на Би Би Си.

С Волфганг страшно си падахме по електрически приспособления. Първо направихме захранван с батерия звънец за врата; след това си измайсторихме телефон от моята до неговата стая, като жицата опънахме по покривите и по дърветата.

Дълго след като родителите ни заспяха, обвитата с памук жица високо в клоните жужеше до късни доби от оживените ни разговори. Почти по цяла нощ говорехме, разбира се, за радиото, но и за английски книги, защото Волфганг също се интересуваше от английска литература и особено от сестрите Бронте.

Въображението на подрастващите е мощна сила и може би с Волфганг си представяхме, че сме рицари на кръглата маса, които някой ден ще препуснат от тевтонската си крепост да спасят сестрите Бронте: тези бледи девойки — чиито имена доказваха, че са дъщери на бога на гръмотевиците, — които чудовище бе пленило и затворило в студена каменна кула на север.

— Освен това — добави той, — има нещо в безпомощните девойки, израсли във влажни страни, което кара всеки юноша да пожелае да ги отведе и да се ожени за тях.

Дитер замълча, за да остави думите му да постигнат ефекта си, и ни огледа с блеснали очи един по един.

В този миг осъзнах шокирана, той си мислеше, че е открил своите сестри Бронте у Фели, Дафи и мен; а Бъкшоу е неговата каменна кула. Ние бяхме Шарлот, Емили и Ан!