Е, щом казва.
— Чичо Тар ни канеше в Бъкшоу всяко лято — продължи леля, която или не забеляза, или реши да не обръща внимание на пламналото ми лице. — Той имаше някаква странна идея, че присъствието на млади хора от женски пол в къщата поддържа някакво химично равновесие — разправяше нещо за връзките и неподозираната полова двойственост на въглеродната молекула. Тар де Лус беше луд като Мартенския заек, но въпреки това бе много мил стар господин.
Хариет, разбира се, му беше любимката; може би защото така и не й омръзна да седи на висок стол в онази воняща лаборатория и да води бележките му, докато той й диктуваше. Наричаше я „Моята избухлива помощничка“. Това било тяхна шега: веднъж Хариет ми разказа, че той имал предвид зрелищен експеримент, който ако се объркал, можел да заличи Бъкшоу, а да не говорим за Бишъпс Лейси и околността. Но ме накара да се закълна, че няма да го споменавам пред никого. Дори не знам защо ти разказвам тази история.
— Изследвал е разграждането на азотен пентаоксид — обясних аз. — Тази реакция впоследствие довела до разработването на атомната бомба. Сред документите му има няколко писма от професор Арениус от Стокхолм, от които се разбира ясно с какво са се занимавали.
— А ти, както се и очакваше, остана да продължиш делото му.
— Моля?
— Да продължиш да носиш славното име Де Лус. Където и да те отведе това.
Интересна мисъл; досега не ми беше хрумвало, че името на човек може да му служи за компас.
— И накъде да тръгна? — попитах малко притеснено.
— Потърси вдъхновение. Остави интуицията да бъде твоя полярна звезда.
— Опитвам се — отвърнах аз.
Сигурно се струвах на леля Фелисити като селския идиот.
— Знам, скъпа. Чувам някои неща за заниманията ти. Като например онзи ужасяващ случай с Бънпени или както там се казваше.
— Боунпени — поправих я аз. — Хорас. Той умря ето там.
Посочих отвъд езерото към стената на зеленчуковата градина.
Леля Фелисити продължи да говори, без да ми обърне внимание.
— Не позволявай неволите да те пречупят. Запомни това. За другите може да остане незабелязано, но ти ще разбереш какво е призванието ти така ясно, сякаш е бяла нарисувана линия на пътя. И трябва да го следваш, Флавия.
— Дори това да доведе до убийство? — попитах с внезапен прилив на смелост.
С четка, протегната на една ръка разстояние, леля рисуваше под тъмната сянка на едно дърво.
— Дори тогава.
Поседяхме мълчаливо няколко секунди — леля Фелисити мацаше по платното без особено вълнуващ резултат, — след което тя заговори:
— Дори да не запомниш друго, не забравяй следното: вдъхновението, което не идва отвътре, е като топлината във фурна. На нея могат да се опекат прилични кифлички. Но вдъхновението, което струи отвътре, е като вулкан: то променя света.
Искаше ми се да протегна ръце към този стар чалнат прилеп с костюм като на Джордж Бърнард Шоу и да го прегърна толкова силно, че да го задуша. Но не го направих. Не можех.
Аз бях Де Лус.
— Благодаря, лельо Фелисити — казах и станах. — Страшна си.
Пиехме чай в библиотеката. Госпожа Малит влезе и излезе, като остави след себе си огромен поднос с торта „Джени Линд“ и курабийки със стафиди. Попитах я шепнешком за Ния, но тя ми отговори със свиване на рамене и сбърчи чело, за да ми напомни, че в момента е на работа.
Фели седеше на пианото. Не бяха минали и три минути преди Дитер да попита любезно коя от нас свири, а Фели му отговори с изчервяване. Сега, след достатъчно молби и увещания, тя тъкмо започваше втората част от Патетичната соната на Бетовен.
Произведението беше прекрасно, мелодията затихваше и после отново се извисяваше като копнеж, а аз си спомних, че именно това произведение бе свирил Лори Лорънс в „Малки жени“, докато в същото време под прозореца се отдалечаваше Джо, която бе отказала предложението му за брак, и се зачудих дали Фели не беше избрала сонатата подсъзнателно.
Татко тактуваше замечтано с палец по ръба на чинийката си, която държеше в прекрасно равновесие в дланите си. Понякога, без конкретна причина, ме заливаше силна вълна на обич — или поне на уважение — към него, а сега бе един от тези моменти.
В ъгъла Дафи се беше свила като котка на един фотьойл, още погълната от „Анатомия на меланхолията“, а леля Фелисити седеше доволно край прозореца и правеше някакви сложни движения с чифт игли и топка прежда, жълта като сяра.
Изведнъж забелязах, че Дитер е прехапал устна, а в ъгълчето на окото му блестеше. Почти се бе разплакал и се опитваше да скрие този факт.
Читать дальше