Алън Брадли - Номерът с въжето

Тъкмо заобикаляхме опашката на „Кати“ — името, което едва прикрито бяхме изписали на носа на самолета, — когато изведнъж единият от нас, мисля, че беше Волфганг… или пък може и аз да съм бил… каза: „Дали пиренът е цъфнал в блатото Хоуърт?“

Всичко стана просто ей така. След няколко секунди жребият, както е отбелязал Юлий Цезар, бе хвърлен.

И тогава, сякаш чакала до вратата, Съдбата се намеси. Два дни по-късно ни пратиха към цел в Южен Йоркшир: железопътно депо и фабрика за производство на велосипеди, за която подозирахме, че всъщност прави двигатели за „Ролс-ройс“. Трябваше само да направим снимки. „Нищо работа“, както казват момчетата от Кралските военновъздушни сили на Англия. Идеална възможност да доставим лично малкия си подарък.

Полетът над Ламанша мина спокойно и поне този път не ни преследваха вражески самолети. Времето беше прекрасно, а двигателите на „Кати“ мъркаха като две огромни доволни котки.

Пристигнахме при целта навреме — „на секундата“, както казвате вие — и направихме снимките. Щрак! Щрак! Щрак! И приключихме. Изпълнихме мисията си! През следващите двайсет и пет минути можехме да правим каквото си поискаме.

Домът на енорийския свещеник в Хоуърт се намираше на по-малко от десет километра на северозапад, а с нашата скорост от триста мили в час щеше да ни отнеме само двайсет минути.

Проблемът беше, че се намирахме твърде високо. Макар да се бяхме спуснали на около пет километра заради снимките, трябваше бързо да се снишим още. Самолет „Месершмит“ с черни кръстове на крилете, който се спускаше стремглаво надолу като ястреб над тихо английско селце, нямаше да остане незабелязан.

Натиснах контролния лост напред и започнахме да се спускаме, като описвахме гигантска спирала, а ушите ни пукаха като тапи на бутилки с шампанско. Под нас пиренът в блатото сияеше като развълнувано лилаво море.

На височина триста метра започнах да снишавам бавно и почти слязох до нивото на живите плетове. „Приготви се!“, извиках на Волфганг. Идвахме от изток и изведнъж го видяхме на върха на хълма: село Хоуърт! Профучахме натам, ниско над полетата и едва не закачихме комините на фермерските къщи.

Стигнахме над Хоуърт Роуд и аз за пръв път зърнах църквата в края на стръмната главна улица: после, сто метра зад църковния двор, изникна познатият силует на дома на сестрите Бронте. Изглеждаше точно както си го представях: тъмните камъни и празните прозорци.

„Давай!“, извиках на Волфганг и той хвърли нашия подарък през люка във въздушната струя, която оставяше самолета. Макар да не можех да го видя, си представях как венецът описва дъга във въздуха, как се преобръща надолу, а лилавата му панделка се развява след него. По-късно някой щеше да го намери сред старите надгробни плочи близо до дома им и да прочете посланието със златни букви с цвета на прещип върху коприна с цвета на пирен: „Целият свят ви обича — почивайте в мир“.

Беше твърде рисковано отново да се издигнем на предишната височина. Трябваше да се приберем у дома, като летим ниско над шубраците и се придържаме към откритите пространства. Така, естествено, щяхме да изразходим повече гориво, но и двамата бяхме млади и глупави, а и свършихме работата, за която дойдохме. Знаехме, че ако ни забележат, всички адски хрътки, урагани и спитфайъри ще да ни погнат.

Но августовският ден беше приказен. С малко късмет и попътен вятър, тъкмо казвах на Волфганг, можехме дори да успеем да прелетим над къщата на Томас Харди на връщане, без допълнителни разходи за Райха.

Точно в този момент пред очите ми избухна дъжд от гърмящи куршуми. Удариха ни!

„Спитфайър!“ извика Волфганг. Но беше твърде късно. Покрай нас прелетя тъмна сянка, после зави, а червените, белите и сините кръгчета по него проблясваха като полудели очи под лъчите на лятното слънце.

„Внимавай!, извиках аз. Завива за нов залп!“

В следващия миг забелязах, че стрелката на термометъра за двигателя се е заковала нагоре. Двигателят прегряваше. Хвърлих поглед настрани и за свой ужас видях, че от долната страна на корпуса излизат черен дим и оранжеви пламъци. Насочих перките спрямо вятъра и изключих двигателя.

Спитфайърът отново бе зад нас. В остатъка от огледалото за обратно виждане гледах как част от образа му се поклаща леко настрани и кара по въздушната ни струя. Беше ни взел на мушка.

Но изчакваше със стрелбата. Ситуацията беше крайно напрегната.

„Хайде, помислих си. Стреляй и да се свършва.“ Но той си играеше с нас като котка с мишка.