Алън Брадли - Номерът с въжето

Предложиха ми да остана да живея и да работя във фермата и аз веднага приех. Макар да не беше задължително, много от нас останаха. Другите, които си тръгнаха, ги наричаха предатели.

Ала войната отиваше към края си и доста от нашите го знаеха. По-добре беше да започна да си проправям път към Оксфорд, отколкото да оставя бъдещето си в ръцете на съдбата.

Безкрайно се изненадах, задето ме разпределиха във фермата на Ингълби. Развеселяваше ме мисълта, че ще видя как Гордън, който малко преди това ме бе държал на мушка, помага на Грейс да пържи риба в кухнята.

— Каза, че това е станало преди шест години, нали? През хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година — попитах аз.

— Да, през септември — кимна Дитер.

Не се сдържах. Преди да успея да се спра, избълвах:

— Значи си бил в Кълвърхаус, когато са намерили Робин обесен в гората.

— Флавия! — извика татко и остави с тракане чашата си с чай. — Не бива да клюкарстваме за мъката на други хора.

Лицето на Дитер помръкна внезапно, а в очите му проблесна огън — дали не беше гняв?

— Всъщност, аз го намерих — каза той.

Той го бил намерил! Невъзможно! Госпожа Малит съвсем ясно ми каза, че Лудата Мег е открила тялото на Робин.

Последва забележително дълго мълчание, а после Фели скочи, за да напълни чашата на Дитер с чай.

— Извини малката ми сестра — каза тя с притеснен смях. — Има доста нездрав интерес към смъртта.

„Почти позна, Фели“, помислих си. Но макар да бе налучкала малко, нямаше почти никаква представа за какво точно става въпрос.

Останалата част от следобеда беше доста скучна. Татко направи, признавам му, благороден опит да насочи разговора към времето и ленените посеви, а Дафи, която надуши, че вече няма да се каже нищо, заслужаващо вниманието й, пак заби нос в книгата си.

Започнахме да се извиняваме и излизаме един по един: татко, за да отиде при марките си, леля Фелисити — да подремне преди вечеря, а Дафи, за да се отправи към библиотеката. След малко ми стана скучно да слушам как Фели дърдори на Дитер за разни балове и сбирки из околията и отидох в лабораторията.

Известно време погризах крайчеца на молива, а после написах:

„Къде са всички? Това е най-важният въпрос.

Къде е Ния? След като преспа у госпожа Малит, просто е изчезнала. (Инспектор Хюит знае ли, че я няма?)

Къде е Лудата Мег? След избухването й на следобедното представление на «Джак и бобеното стъбло», я отведоха да си почине на дивана у викария. После е изчезнала.

Къде е Мат Уилмът? Той, изглежда, се е измъкнал по време на фаталното представление.

Какво е правил Рупърт в Кълвърхаус преди 6 години? Защо, когато с Дитер се видяха във фермата в петък, не показаха, че вече се познават?

И най-вече защо Дитер твърди, че той е намерил тялото на Робин Ингълби, обесен в Гибът Уд? Госпожа Малит разправя, че го е открила Лудата Мег, а госпожа М. рядко греши по отношение на селските клюки.

И въпреки това защо Дитер би излъгал за подобно нещо?“

Откъде да започна? Ако за случая имаше химичен експеримент, веднага щях да знам какво да направя: щях да започна с най-подръчните материали.

Госпожа Малит! С малко късмет, тя сигурно още се мотаеше в кухнята, преди да плячкоса килера и да занесе дневния си улов на Алф. Изтичах до върха на стълбите и надникнах през парапета. Във вестибюла нямаше жива душа.

Плъзнах се по парапета и влетях в кухнята.

Догър вдигна очи от масата, където белеше краставици с хирургическа прецизност.

— Тръгна си — каза той още преди да го попитам. — Преди повече от половин час.

Какъв дявол беше само този Догър! Не знам как го прави!

— А каза ли нещо, преди да си тръгне? Нещо интересно, имам предвид?

Тъй като в кухнята е имала публика в лицето на Догър, госпожа Малит едва ли е устояла на изкушението да разправя как е приела Ния (горката скитница), настанила я е на удобно легло с бутилка гореща вода и чаша разредено шери и така нататък с подробен разказ за това как е спала, какво са закусвали и колко от яденето не си е изяла.

— Не. — Догър взе един назъбен нож и поднесе върха му към самун хляб. — Само, че печеното месо е във фурната за претопляне и че в килера има ябълков пай и сметана.

Да му се не види!

Е, не ми оставаше друго, освен утре сутрин да започна отначало. Щях да наглася будилника да ме събуди по изгрев-слънце, а после щях да тръгна към Кълвърхаус и Гибът Уд. Малко вероятно бе да са останали някакви улики след толкова години, но Рупърт и Ния бяха опънали палатката си в края на Джубили Фийлд в петък вечерта. Ако спазвах стриктно плана си, можех да отида до там и да се върна, преди в Бъкшоу да забележат, че ме няма.