Алън Брадли - Номерът с въжето

Вече дори Фели виждаше, че ни стига толкова.

— Стига толкова сълзливи приказки! — заяви тя, прекоси стаята и завъртя копчето.

Картината на екрана се сви до мъничка точица светлина… и изчезна.

— Дръпни завесите, Дафи — нареди сестра ми и Дафи скочи да изпълни командата. — Толкова е успиващо. Нека постоим на светло за разнообразие.

Това, което тя искаше, разбира се, беше да вижда по-добре Дитер. Твърде суетна, за да си носи очилата, Фели сигурно бе видяла цялото погребение на Рупърт като едно голямо размазано петно. А не е ли безсмислено отблизо да ти се възхищава нетърпелив обожател, когато не можеш да видиш възторга му?

Нямаше как да не забележа, че татко, изглежда, не бе обърнал достатъчно внимание на начина, по който първото ни гледане на телевизия беше така рязко прекратено, и че вече потъваше в собствения си свят.

Догър и госпожа Малит дискретно се върнаха към задълженията си и остана само леля Фелисити, която възрази немощно.

— Колко си неблагодарна, Офелия — намуси се тя.

— Исках да разгледам по-отблизо дръжките на ковчега. Синът на чистачката ми, Алфред, работи като реквизитор в Би Би Си и са имали остра нужда от услугите му. Дали му една гвинея да намери по-фотогенични украси.

— Извинявай, лельо Фелисити — каза незаинтересовано Фели, — но от погребения ме побиват тръпки, дори когато ги дават по телевизията. Просто не мога да ги гледам.

За миг във въздуха увисна хладна тишина, която показа, че леля Фелисити няма да се успокои лесно.

— Сетих се — добави весело Фели. — Ще почерпя всички с шоколадови бонбони.

И тя тръгна към чекмеджето на една ниска масичка.

В съзнанието ми веднага нахлуха викториански гравюри на Ада: пещерите, пламъците, горящите дупки, наредените на опашка изгубени души — горе-долу като опечалените пред сградата на Би Би Си — които чакат да бъдат хвърлени от ангел отмъстител в огъня и разтопената сяра.

Сярата все пак си беше сяра (с химичен символ Б), с чийто диоксид бях напълнила бонбоните. След като ги изядяха, те… всъщност не смеех да си помисля.

Фели вече отиваше към викария и разопаковаше целофана от кутията с прастари бонбони, които Нед бе оставил на прага; кутията, която така любящо бях напълнила с отрова.

— Отче? Лельо Фелисити? — предложи сестра ми, махна капака и протегна ръка. — Вземете си бонбони. Онези с бадемовия пълнеж са особено интересни на вкус.

Не биваше да позволявам това да се случи, но какво можех да направя? Беше очевидно, че Фели бе приела неочакваното ми предупреждение по-рано чисто и просто за блъф.

Викарият вече посягаше към бонбона, а пръстите му се рееха колебливо над бонбоните като показалеца над дъска за викане на духове, сякаш някой невидим дух щеше да го насочи към най-вкусния от тях.

— Бадемовите са си за мен! — извиках аз. — Обеща ми, Фели!

Хвърлих се напред и грабнах бонбона от ръката на викария и в същия миг съобразително се спънах в края на килима, при което размахах ръце и бутнах кутията на пода.

— Звяр такъв! — изкрещя Фели. — Противно малко животно!

Като в добрите стари времена!

Преди да успее да се опомни, вече бях стъпила върху кутията и в тромав — но красиво поставен — опит да запазя равновесие, успях да стъпча цялата лепкава смес върху килима.

Забелязах, че Дитер се е усмихнал широко, сякаш много се забавлява. И Фели го забеляза, видях, че се разкъсва между позата си на херцогиня и желанието да ме зашлеви.

Междувременно парите от водородния сулфид, които освободих, когато стъпках бонбоните, бяха започнали смъртоносното си действие. Стаята изведнъж се изпълни с мириса на развалени яйца. Каква воня само! Миришеше така сякаш болен бронтозавър е пуснал газове и за миг ми мина през ум, че салонът вече никога няма да е същият.

Всичко това стана за секунди и мигновените ми размишления бяха прекъснати от гласа на татко.

— Флавия — каза той с равния си безизразен тон, който използваше, за да изразява гняв, — отивай си в стаята. Веднага. — Когато посочи с пръст, видях, че ръцете му треперят.

Нямаше смисъл да споря. С отпуснати рамене, сякаш вървях в дълбок сняг, се затътрих към вратата.

Като изключим татко, всички останали в салона се преструваха, че нищо не се е случило. Дитер подръпваше яката си, Фели приглади полата си, преди да седне до него на дивана, а Дафи вече се протягаше към оръфаното издание на „Рудниците на цар Соломон“. Дори леля Фелисити се вглеждаше свирепо в един провиснал от ръкава на туиденото и сако конец, а викарият, който бе отишъл до френските врати, се взираше с престорен интерес в изкуственото езерце и декоративните руини отвъд него.