Алън Брадли - Номерът с въжето

— Да, сър — рече сержант Грейвс и си записа нещо в бележника.

— След като заложила капана — продължих аз, — Грейс излязла през коридора от дясната страна на сцената и заключила и нея, вероятно за да не влезе някой отзад и да разбере какво е сторила. Не че някой би разбрал, естествено, но предполагам, че е била под изключително напрежение. Искала да си отмъсти на Рупърт от дълго време. Чак когато обаче видяла велосипедната щипка на викария на пода, измислила как точно да го направи. Както вече споменах, Грейс е много интелигентна жена.

Инспекторът попита:

— Но щом и двете врати са били заключени, как се е качил Порсън на сцената за представлението? Не е могъл да се заключи вътре, защото не е имал ключ.

— Използвал е малките стълби пред сцената — отвърнах аз. — Те не са толкова стръмни, колкото страничните, а и са по-малко на брой. На Рупърт му беше трудно да се изкачва по тесни стълби заради шината и затова е минал по най-краткия път. Забелязах го миналия четвъртък, докато той изпробваше акустиката в залата.

— Доста находчива теория — отбеляза инспектор Хюит. — Но не обяснява всичко. Как например предполагаемата убийца е знаела, че едно парченце ламарина ще доведе до смъртта на Порсън?

— Защото Рупърт винаги се е облягал на парапета от железни тръби, докато водел куклите. При цялото осветително оборудване, което висеше зад сцената, парапетът навярно е бил заземен заради кабелите в тръбите. В мига, в който Порсън е докоснал лоста на Галигант, с притисната в парапета долна част на тялото му и обгърнатия му от желязна шина десен крак, токът сигурно е преминал през ръката му и…

— Е стигнал до сърцето — довърши инспекторът. — Да, разбирам.

— Горе-долу като свети Лорънс — казах аз, — когото пекли бавно на скара, докато умрял.

— Благодаря ти, Флавия — рече инспекторът. — Обясни всичко много красноречиво.

— Да — заявих самодоволно. — Това ли е всичко?

Сержант Грейвс се усмихваше над бележника си като Скрудж над счетоводните си книги.

Инспектор Хюит сбърчи чело в изражение, което съм виждала и преди: безкрайно любопитство, сдържано от годините обучение и силното чувство за дълг.

— Да, това е всичко… с изключение на един-два по-маловажни въпроса.

Удостоих го с лъчезарната си снизходителна усмивка: разтегнати докрай устни, разкриващи всичките ми зъби. Почти ми стана гузно.

— Да, инспекторе?

Той отиде до прозореца с ръце, сключени на гърба, както съм го виждала да прави на няколко пъти. Най-накрая се обърна и каза:

— Може би не съм много проницателен.

Ако очакваше да възразя, имаше да чака, докато кравите се върнеха от паша с лилави пижами.

— Заключенията ти за смъртта на Рупърт Порсън са изключително проницателни. Но колкото и да се опитвам, не мога да проумея някои от нещата, които каза за смъртта на Робин Ингълби. Ботушите… да, може би. Признавам, че това е много вероятно, но далеч не съм сигурен. Доказателството няма да е убедително в съда. Ако изобщо отворят делото наново. Но в случай че пак отидем в съда, ще ни трябва нещо много по-убедително от чифт детски ботуши.

Тонът му беше почти умолителен. Вече бях решила, че някои мои наблюдения ще си останат завинаги само в главата ми: избрани заключения, на които щях да се наслаждавам насаме. Все пак инспекторът разполагаше с много повече ресурси от мен.

Но пък тогава си спомних за красивата му съпруга Антигона. Какво би си помислила тя, ако разбереше, че съм му попречила? Едно беше сигурно: това щеше да изличи всяка надежда, че някой ден може да пия чай в градината на стилно обзаведената им къща.

— Много добре — казах неохотно. — Има още няколко неща. Първо: когато Дитер се върнал тичешком във фермата, след като намерил мъртвия Робин в Гибът Уд, прозорците на къщата били празни. Никой не го очаквал, както би трябвало. Нямаше ли майката на изчезнало дете да се щура насам-натам и да чака и най-незначителната новина? Но Грейс Ингълби не чакала на прозореца. Защо? По една простичка причина: тя вече знаела, че Робин е мъртъв.

Някъде зад гърба ми викарият ахна.

— Разбирам — кимна инспектор Хюит. — Добра теория… доста добра. Но не е достатъчна, за да бъде призната в съда.

— Определено — съгласих се аз. — Но има и още нещо.

Погледнах ги един по един: викария, инспектор Хюит и сержант Грейвс, вперили нетърпеливо очи в мен. Дори приведеният сержант Улмър започна да трие по-бавно сложния обектив.

— Робин Ингълби винаги е ходел рошав — казах им аз. — По-точно чорлав. Вижда се на снимките му. Но когато го намират обесен на старата бесилка, косата му е прилежно сресана, сякаш тъкмо е станал от стола на бръснаря. Мег го е уловила съвършено в рисунката си. Виждате ли?