Всички си поеха шумно въздух и се струпаха над страницата от тетрадката ми.
— Само една майка би направила това — обясних аз. — Грейс не е успяла да устои. Искала е синът й да изглежда прилично, когато го намерят обесен в Гибът Уд.
— Мили Боже! — възкликна инспектор Хюит.
— Мили Боже! — възкликна татко. — Това е сградата на Би Би Си. Показват сградата отвътре.
Той стана от стола си за стотен път и се спусна през салона, за да бърника по копчетата на телевизионния приемник.
— Тихо, Хавиланд — каза леля Фелисити. — Ако имаха нужда от коментара ти, от Би Би Си щяха да ти се обадят.
Леля Фелисити, която тъкмо се бе прибрала у дома си в Хампстед, се върна без време в Бъкшоу веднага щом идеята й хрумнала. Беше взела телевизора под наем специално за случая („на невероятно висока цена“, както побърза да уточни) и поради това сега се радваше на много по-големи диктаторски правомощия.
Вчера рано сутринта работниците вдигнаха антената на покрива на Бъкшоу.
— Трябва да е достатъчно нависоко, че да улови сигнала от новата телевизионна кула в Сътъб Колдфийлд — заяви леля Фелисити с такъв тон, сякаш лично тя е изобретила телевизията. — Нали настоявах всички да отидем в Лондон, за да присъстваме на погребението на Порсън — продължи тя, — но когато лейди Бъруош се изпусна, че семейство Ситуел ще си наемат телевизор… Не, не, да не чувам възражения, Хавиланд. Това е образователно и е за доброто на момичетата.
Няколко мускулести работници с гащеризони свалиха телевизора от ремаркето на камион и го внесоха в салона. Сега приемникът стоеше там, а единственото му сиво око се взираше като примигващ Циклоп в нас, събралите се пред пагубния му поглед.
Дафи и Фели се бяха сгушили на канапето и се правеха на отегчени. Татко беше поканил викария и им каза да не използват непочтителни думи.
Госпожа Малит седеше тържествено на удобен фотьойл, а Догър, който предпочиташе да не сяда в присъствието на татко, стоеше смълчан зад нея.
— Чудя се дали в сградата на Би Би Си са поставили телевизори — каза Фели лениво, — или предпочитат просто да гледат през прозорците.
Веднага разпознах в думите й опит да упрекне татко, чиято ненавист към телевизията беше пословична.
— Телевизията е измишльотина — отвръщаше той всеки път, когато го молехме да си купим телевизор. — Ако Бог е искал образите да се изпращат по въздуха, нямаше да ни даде киното… Нито пък Националната галерия — беше добавил кисело.
В този случай обаче беше надвит.
— Но това е историческо събитие, Хавиланд — настоя шумно леля Фелисити. — Щеше ли да лишиш дъщерите си от възможността да гледат речта на Хенри Пети пред войските му преди битката при Азенкур?
Леля бе заела позиция в центъра на салона:
„И таз повест на своя син
той често ще разказва
и докогато свят светува,
не ще си спомня Криспинов ден,
без ние да изникнем в паметта му…
Да, ний дружинка смели братя…“
— Глупости! — извика татко, но леля Фелисити също като Хенри V, продължи невъзмутимо:
„Защото който кръв пролее с мене
на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен;
дори да бъде най-презрян по род,
тоз ден ще го издигне в обществото,
а благородните, които днеска
спят в пухени легла, ще се проклинат,
задето са били далеч оттук,
и няма да се считат за мъже, когато с тях
говори някой, който
е бил със нас на Криспинов ден!“
— Хубаво, но през хиляда четиристотин и петнайсета година не сме имали телевизори — каза начумерено татко, без изобщо да разбере какво имаше предвид леля Фелисити.
Ала вчера изведнъж се случи нещо забележително. Един от монтьорите, които стояха в салона втренчени съсредоточено в приемника, започна да крещи нареждания през прозореца на колегата си на поляната, който ги предаваше с глас на военен, на мъжа на покрива.
— Задръж, Хари! Върни назад… назад… назад. Не… изгубихме го. Завърти на другата страна…
В същия миг татко влезе в салона, както ми се струва, за да изкаже презрението си към цялата операция, когато погледът му бе привлечен от нещо на обсипания със снежинки екран.
— Спрете! — извика той и думите му бяха предадени с все по-затихващо ехо от монтьорите през прозореца и нагоре към покрива.
— Боже! — възкликна той. — Това е „Британската Гвиана“ от хиляда осемстотин петдесет и шеста година. 15 15 Смятана от много филателисти за най-прочутата марка в света. — Бел.прев.
Върнете малко! — извика той и размаха ръце, за да илюстрира молбата си.
Читать дальше