Алън Брадли - Номерът с въжето

— Благодаря, татко. Мисля, че ще се справя.

Знаех, че това е сухият отговор, който той очаква, и се оказах права. След като издаде задължителните загрижени родителски шумове, той се облегна на стола си с въздишка.

От дълбините на стола в ъгъла се разнесе някакъв жабешки звук и разбрах, че е Дафи.

Телевизионните камери вече влизаха в голямо студио, отрупано с цветя, а сред тях лежеше Рупърт — или поне ковчегът му: резбован сандък, в чиято полирана повърхност се отразяваха телевизионните прожектори и стоящите наблизо опечалени, а посребрените му дръжки сияеха в сумрака.

Сега друга камера показа малко момиченце, което пристъпи към ковчега… колебливо… несигурно, побутвано от притеснената си майка. То избърса една сълза, преди да положи венец от диви цветя на парапета пред ковчега.

След това камерите дадоха в близък план разплакана жена.

После напред пристъпи мъж с черен траурен костюм. Той извади три рози от стената от венци и внимателно подаде по една на детето, на майката и на разплаканата жена. След това извади голяма бяла носна кърпа, извърна лице от камерата и си издуха носа с немощна скръб.

Това беше Мат Уилмът! Беше организирал всичко, както заяви, че ще направи! Как изглеждаше само в очите на целия свят: сломен от скръб.

Дори по време на общонационален траур Мат беше на мястото си, за да осигури незабравимите образи, които смъртта изискваше. За малко да скоча на крака и да изръкопляскам. Знаех, че хората, които гледат тези малки сцени, независимо дали на живо, или пред телевизорите, щяха да говорят за тях дори когато станеха беззъби старци, седнали на дървена пейка на двора, чакащи сърцата им да спрат да бият.

— Мат Уилмът — продължи гласът на Димбълби, — продуцент на предаването на Рупърт Порсън. Разбрахме, че е останал съкрушен от новината за смъртта на кукловода; закарали го в болницата със сърцебиене, но въпреки това — и въпреки изричната забрана на лекарите — той настоя да дойде днес тук и да отдаде последна почит на покойния си колега… но знаем от сигурен източник, че наблизо в готовност чака линейка, в случай че възникне нужда…

Сега показаха картина от камера, която не бяха включвали до момента. Изглед отгоре, след което камерата се спусна надолу, сякаш гледахме през очите на спускащ се ангел, и се приближаваше все повече до ковчега, докато при краката му не се спря върху забележителна фигура, която можеше да е само катерицата Сноди.

Вероятно монтирана върху дървена поставка, куклата с малките си кожени уши, щръкнали зъби и извита като въпросителен знак рунтава опашка, беше внимателно поставена така, че да се взира тъжно надолу към ковчега на господаря си с почтително прибрани лапички и глава, наведена като за скромна молитва.

Често имаше случаи — както сега, — когато сякаш с едно внезапно, ослепително проблясване на новинарски фотоапарат — всичко ми се изясни. Смъртта беше просто обикновен маскарад, както и — в още по-голяма степен животът! — и двете бяха изящно аранжирани от нещо или някого другиго: от някой божествен Мат Уилмът, застанал зад кулисите.

Всички бяхме марионетки, поставени на сцената от Бог — или Съдбата, или Химията — наричайте го както искате, където конците ни дърпаха хора като Рупърт Порсън и Мат Уилмът. Или като Офелия и Дафни де Лус.

Искаше ми се да надам победоносен възглас!

Как ми се искаше Ния да е тук, за да споделя откритието си с нея. Все пак тя най-много заслужаваше някакъв отговор. Но Ния сигурно вече караше караваната по склоновете на някоя планина в Уелс към малко селце, където с помощта на някоя истинска енергична Мама Гъска щеше да разтовари дървените кутии и по-късно вечерта щеше да вдигне завесата пред притихналата публика в забравена от Бога енорийска зала и да представи своята версия на „Джак и бобеното стъбло“.

След като Рупърт вече го нямаше, кой от нас сега бе Галигант? Кой беше чудовището, което щеше да падне неочаквано от небето и да нахлуе изненадващо в живота на другите?

— Продължават да пристигат цветя и съболезнователни телеграми от цялата страна — казваше говорителят — и от чужбина. — Той замълча и въздъхна леко, сякаш бе онемял от мъка. — Тук, в Лондон, въпреки пороя опашката продължава да расте и се простира чак до църквата „Ол Соулс“ и отвъд нея до Лангам Плейс. От портала на сградата на Би Би Си статуите на Просперо и Ариел гледат тълпите скърбящи, сякаш и те споделят всеобщата тъга. Непосредствено след поклонението — продължи смело говорителят — ковчегът на Рупърт Порсън ще бъде занесен на гара „Ватерло“ и изпратен на последния си път в гробище „Брукууд“ в Съри.