Алън Брадли - Номерът с въжето

Инструкциите му отново бяха предадени по словесната редица и картината малко се проясни.

— Точно както си и мислех — каза татко. — Бих я познал навсякъде. Ще я продават на търг. Усилете малко звука.

Съдбата се намеси — точно в този миг по Би Би Си даваха програма за колекциониране на марки и миг по-късно татко вече си бе придърпал стол, беше наместил очилата си с тънки рамки на върха на носа и отказваше да помръдне.

— Тихо, Фелисити! — изръмжа той, когато леля се опита да се намеси. — Дават нещо изключително важно.

И така татко пусна едноокия звяр в салона си.

Поне за известно време.

А сега, когато наближаваше часът, в който закопаването на Рупърт щеше да започне (дума, която дочух Дафи да казва по адрес на госпожа Малит), Догър излезе във вестибюла, за да отвори на викария, който, макар да не ръководеше погребението, се чувстваше професионално задължен да се здрависа с всеки от нас, когато влезе в стаята.

— И като си помислиш, че горкият човек си отиде точно тук, в Бишъпс Лейси.

Веднага след като той зае мястото си на дивана, звънецът иззвъня отново и няколко секунди по-късно Догър се върна с неочакван гост.

— Господин Дитер Шранц — съобщи той, влязъл с лекота в ролята на иконом.

Фели скочи и се плъзна през салона да посрещне госта с протегнати ръце и длани, обърнати надолу, сякаш ходеше на сън.

Как само сияеше хитрушата!

Молех се да се препъне в чергата.

— Догър, моля те, дръпни завесите — каза татко и щом Догър изпълни молбата му, светлината в стаята се стопи и всички останахме да седим в мрака.

На малкия екран, както вече споменах, се виждаше мокрият паваж на улицата пред сградата на Би Би Си, а сниженият мрачен глас на говорителя описваше какво се случва (май беше Ричард Димбълби или просто някой, чийто глас напомняше на неговия):

— И сега от всички краища на страната идват децата. Довели са ги майките и бащите им, бавачките, гувернантките, а някои са тук дори с бабите и дядовците си. От часове стоят на дъжда и чакат търпеливо пред сградата, млади и стари, за да кажат последно сбогом на човека, който завладя сърцата им; да отдадат последна почит на Рупърт Порсън, гения, който всеки следобед в четири часа ги караше да забравят всекидневието си и като Пъстрия свирач ги водеше във Вълшебното кралство…

Гений ли? Е, това беше леко преувеличено. Рупърт беше великолепен артист, в това нямаше съмнение. Но чак пък гений? Като човек, той беше мошеник, женкар, побойник и грубиян.

Но това пречеше ли му да е гений? Умът и моралът нямаха нищо общо. Да вземем мен за пример: често ме мислят за забележително умна и въпреки това умът ми редовно бе зает да крои нови интересни начини, чрез които враговете ми да се споминат от внезапна, страшна, мъчителна смърт.

Твърдо вярвам в идеята, че отровите са на земята на първо място, за да бъдат открити — и използвани — от онези с необходимия ум, но не непременно и с физическата сила…

Отровата! Напълно бях забравила за шоколадовите бонбони!

Дали Фели вече ги е изяла? Струваше ми се малко вероятно; ако беше, нямаше да седи така влудяващо спокойно, докато Дитер, като жокей, възхищаващ се на кобилата си през оградата на конюшнята, оглеждаше доволно достойнствата й.

Водородният сулфид, който инжектирах в бонбоните, не бе достатъчно, за да я убие. Щом проникнеше в тялото — ако приемем, че някой е толкова глупав, та да го погълне, — щеше да се окисли до водороден сулфат, а в тази форма щеше след време да се отдели с урината.

Толкова ли голямо престъпление бях извършила? С колички сипваха диметил сулфид в бонбони с изкуствени подсладители, а доколкото знаех, никого не са обесили за това.

Очите ми свикнаха с мрака, аз се огледах и видях лицата, осветени от сиянието на телевизора. Госпожа Малит? Не, Фели не би си пропиляла бонбоните за госпожа Малит. За татко и Догър и въпрос не можеше да става, както и за викария.

Имаше слаба възможност леля Фелисити да ги е взела, но в такъв случай разярените й крясъци щяха да накарат и слон да препусне по баир.

Следователно бонбоните трябваше да са все още в стаята на Фели. Ако можех само да се измъкна незабелязано…

— Флавия — каза татко и помаха към малкия екран, — знам, че особено на теб сигурно ти е много тежко и ако искаш да излезеш, си извинена.

Спасение! А сега, да тичам за отровните бонбони!

Но я чакай малко: ако изчезна сега, какво ще си помисли Дитер за мен? Не ме интересуваше какво ще си помислят другите… е, може би малко ми бе неудобно от викария. Но да изглеждам слаба в очите на мъж, свален със самолет…