Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Ларисън може да има собствени намерения, нали знаеш.

— Да оставим Ларисън сам да се грижи за себе си. Мисля за теб. Пък и според мен той ще остави стария Хортън на мира.

Това ме учуди.

— Защо?

— Просто предчувствие. Той си върна диамантите, нали? Смятам, че няма особено желание за отмъщение, даже никога да не си го признае, включително и пред самия себе си.

— Ще видим.

— Да, така е. Ти се справи отлично като шеф на нашата групичка от братя по оръжие, господин Рейн. Не бях сигурен, че имаш такава дарба.

Засмях се.

— Виж, за това не знам. Колко пъти за малко оставаше да си пръснем черепите един на друг? И щяхме да го направим поне веднъж, ако не беше ти.

— Е, не отричам, че често се превъплъщавах в Кливън Литъл, точно когато трябваше. Приеми го обаче така. Ако начело стоеше някой друг, нямаше за малко да си пръснем черепите един на друг. Щяхме да го направим.

Помислих си, че преувеличава, но не отговорих.

— Добре, срамежливецо, време е да тръгваме — каза той. — Опитай се да не страдаш много за мене, става ли?

— Ще се опитам.

— По дяволите, ела на Бали. Сега пак си ерген и можеш да се насладиш на острова както трябва. Познавам най-хубавите места и най-готините мадами. Освен ако не се каниш да се върнеш при Дилайла.

Засмях се, за да скрия смущението си, и му обещах да се срещнем на Бали. Поне в това бях сигурен.

С Тревън беше малко неловко. Той продължаваше да е на военна служба и не каза къде отива. Бях останал с впечатлението, че нашият бранш не е за него, той обаче не се уволняваше въпреки необлагаемите двайсет и пет милиона. Реших, че просто е човек, който се нуждае от структура, от посока — както влакът не може без релси.

По причини, които не бях в състояние точно да посоча, все още се чудех дали по някое време той не е работил и за двете страни на операцията. Може би, защото не беше убил Хортън, когато имаше такава възможност. На времето не бях могъл да оспоря обяснението му, но подозирах, че логиката не е истинското основание за нежеланието му. Усещах съществуването на някаква връзка, нещо между него и полковника. Или пък всъщност усещах стремежа на Тревън да се вкопчи в структурата, от която смятах, че се нуждае, структура, която винаги му беше давала цел, но която събитията му отнемаха? Може би страхът да не изгуби тази структура по някое време го бе накарал да се обърне към Хортън, да се опита да играе и за двете страни. Вече нямаше значение. Не ми се щеше да го призная пред себе си, но отчасти се радвах, че навярно никога няма да науча. Не исках да се налага да правя нещо по въпроса. Така щеше да е по-лесно.

Ларисън също не сподели много за следващите си ходове и реших, че отива при своя любовник. Надявах се да му потръгне. Собственият ми експеримент с любовна връзка с цивилна доведе до опита на въпросната личност да ме убие. А тя беше майка на детето ми. Естествено, не му казах нищо, нито за личния му живот, нито за Хортън.

Той ми благодари, когато се сбогувахме, но не бях сигурен за какво — че съм запазил тайната му, че съм му попречил да ни напусне по начин, за който е щял да съжалява, или за поетия от мен риск да му се доверя.

— Няма нищо — отвърнах. — Всичко това беше просто инстинкт за самосъхранение.

— Глупости, длъжник съм ти — възрази Ларисън.

— Какво ми дължиш? Ти ме включи в операция, която ми донесе двайсет и пет милиона.

Той не отговори веднага. Мислеше си, сигурен бях, че първоначалният му план не е предвиждал аз да задържа диамантите. И споменът му за въпросния първоначален план трябва да пораждаше неприсъщи за него угризения. Казах си, че съм имал късмет нещата да се развият по този начин. Спокойно можеха да тръгнат в друга посока.

— Не знам точно къде ще бъда — рече Ларисън. — Но ако имаш нужда от мене, ще ти пазя тила.

От неговата уста такова предложение беше колкото съдържателно, толкова и рядко. Оцених го и му го казах. Имах предчувствието, че пак ще се видим. Казах му и това.

И така нашият екип се пръсна. Поне за известно време.

Естествено, аз се върнах в Токио, както, изглежда, винаги постъпвам — като сьомга, плуваща срещу течението към мястото, където е родена. Поотпуснах се, наслаждавах се на затишието в живота ми. Градът уверено продължаваше да се възстановява от травмата на земетресението и цунамито и аз дарих невероятно голяма и уместно анонимна сума в помощ на северните части на страната. Разкритията за корупцията, довела до стопяването на реактора във Фукушима, бяха смайващи даже за циник като мен. И все пак от това явно не излезе нищо. Изглежда, поне от гледна точка на апатията, Япония не се различаваше толкова много от Америка.