Бари Айслър: Рейн-Сан: Заложник на съдбата

— Да.

— Е, комисията вече е факт. С репутацията, която съм започнал да си изграждам и която медиите под моите насоки доразвиват още повече, а и като ръководител на комисията, аз завинаги ще се превърна в могъща сила в тази страна.

Не отговорих. Мислех си: „И въпреки това няма да си недостъпен“.

Той се засмя.

— Знам какво си мислиш. И си прав. Затова просто ще те помоля за следното. Дай ми една година. Предвиждам дотогава да успея да се погрижа нещата да вървят гладко. Ако не ти допада какво правя, винаги можеш да ме потърсиш по-рано. Но ако одобряваш целта и средствата ми, ако искаш да извлечеш известна полза от последните ужасни събития, в които, независимо дали ти харесва, ти взе участие, тогава ще ме оставиш да си довърша работата. После възнамерявам да се оттегля. Имам едно място във Вирджиния. Много тихо и уединено. Обичам вечер да седя сам на верандата с чаша уиски и понякога пура. Предполагам, че тихо ще си живея там само с мъката от пъклената ми вина. Докато някой реши да облекчи страданията ми с куршум.

— Да — след малко отвърнах аз. — Дотогава.

После всички се разделихме след сбогуването под безразличното синьо небе пред автогарата в Де Мойн. Но освен шума от трафика по недалечната магистрала, наоколо цареше тишина, даже сънливост. Наоколо нямаше никой, който да ни забележи сред напукания асфалт и изоставените тухлени сгради, обраслите с бурени бордюри, поклащащите се под слабия ветрец дървета, с листа, вече усетили първия полъх на есента.

Канезаки имаше да дава много обяснения на началството си, ала аз предполагах, че не само ще оцелее, но и ще обърне случилото се в своя полза. Ставаше все по-страхотен и не можех да не изпитвам известна гордост от неговото развитие. Беше се справил добре при силоза и неговата решителност, спокойно можеше да ми е спасила живота. Определено ме бе избавил от неприятния двубой с мъжа зад камиона. Казах му, че се е справил добре, и го попитах как се е чувствал.

— Малко… шокиран — призна той. — Вцепенен. Всъщност изобщо не разсъждавах. Отначало не разбрах какво се е случило. Той ме улучи, после се изправих и просто го… застрелях. Не знам какво да си мисля.

— Различните хора го преживяват по различен начин. След няколко дни може да се почувстваш разстроен. Или пък да не изпиташ абсолютно нищо друго, освен удовлетворение и облекчение, че си го убил, преди той да убие теб. Така или иначе, ако искаш да поговориш с човек, който разбира от тия неща, обади ми се.

Канезаки кимна.

— Благодаря ти.

— И предай моята благодарност на сестра си, че ни измъкна от хотела във Вашингтон. Беше невероятна.

— Непременно — обеща той. — Между другото, тя пита за теб. Поулегнала е, откакто пораснахме, и мисля, че е щастлива, ала предполагам, че дълбоко в себе си още има склонност към лоши момчета.

Засмях се.

— Каква е нейната история?

Том въздъхна.

— Дълго е за разправяне. Друг път ще ти разкажа.

По начина, по който се сбогува и се увери, че всички знаят как да се свържат с него, разбрах какво си мисли. Имаше си тайна колекция от хладнокръвни убийци. С нея, плюс разузнавателните му възможности, кой знае какво можеше да постигне?

Поколебах се дали да го извадя от това заблуждение. Но после си спомних в колко операции ме е въвличал през годините и реших, че е глупаво да изкушавам съдбата.

Докс замина за Бали. Каза, че искал известно време да си почине и да се наслади на незаконно спечелените мангизи.

— Няма да се обадиш на Кей, нали? — попитах го на прощаване.

Предполагах, ще отговори, че даже не си го е помислял, или ще заобиколи въпроса с шега. Само че той отвърна:

— В нея имаше нещо особено, готин. Наистина имаше. Но не, няма да й се обадя. Няма да е правилно.

— Да — кимнах с уважение към неговото съжаление и примирение. — Няма.

— А ти? Готвиш се да идеш във Вирджиния, за да окажеш последна почит на Хортън, така ли?

— Може би.

— Защото се опита да ни накисне ли?

— Да.

— Е, в такава ситуация обикновено бих казал, да, по дяволите, дай да си свършим работата. Тоя път обаче…

— За дъщеря му ли мислиш?

Той кимна.

— Да, мисля, че достатъчно я измъчихме. Всъщност ми е противна идеята да й отнемем бащата. Но също… не знам. Просто ми се струва… какъв е смисълът? Постигнахме добър резултат. Ами ако той наистина се опитва да поправи нещата в коридорите на властта и прочее?

— Точно това иска да се чудим и той.

— Ами ако е вярно?

Продължавах да се колебая.