Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Сега го нервираше и Докс. Огромният снайперист седеше с гръб, опрян на таблата на леглото, и с изпънати върху завивките крака. Очите му бяха затворени и държеше уилсъна в скута си, ведър като заспало пеленаче, стиснало любимото си плюшено мече. Беше поне толкова търпелив, колкото и Тревън, виждаше се по неподвижността, с която седеше, докато чакаха. Логично — щеше да е адски некадърен снайперист, ако не можеше да дебне обекта. При други обстоятелства Тревън щеше да му се възхити и това даже щеше да му подейства успокоително. Но сега имаше чувството, че причината за привидната ведрост на Докс е някаква тайна, която самият Тревън не знае.

— Какво те тормози, синко? — без да отваря очи, попита Докс.

Господи, нима му четеше и мислите?

— Какво искаш да кажеш?

Докс вдигна клепачи.

— Е, или се опитваш да изтъркаш килима в нашия луксозен апартамент, или нещо си нервен.

— Нищо ми няма. Просто не обичам да чакам.

— Мислех, че вие от СРП сте способни да чакате, докато се размърдат и скалите. Да не би да се опитваш да ме извадиш от заблуждение?

Тревън се подсмихна.

— Няма нищо.

— Не се притеснявай, и аз съм малко нервен.

Тревън впери очи в него. Спокойно подпрян на леглото, той изглеждаше не по-нервен от статуя.

— Така ли се държиш, когато си нервен?

Докс се ухили.

— А, да. В момента кръвното ми доста се е повишило. Когато съм спокоен, на практика съм невидим.

Тревън не можеше да определи дали говори сериозно, или се шегува.

— А тебе какво те тормози?

— Твоят приятел, честно казано.

— Ларисън ли?

Докс кимна и се обърна към Кей, която, макар че не беше казала или направила нищо от началото на разговора, като че ли го следеше с интерес.

— Миличка, имаш ли нещо против да си сложиш слушалките за няколко минути? — попита я той. — Нищо особено, просто мярка за оперативна сигурност.

— Нямам нищо против да послушам — отвърна тя.

Докс се усмихна малко тъжно.

— Знам. Но ми се довери.

Колкото и да беше удивително, Кей кимна, сякаш наистина му имаше доверие. Докс, реши Тревън, просто имаше подход към хората. Ония хлапета в минивана, който ги взе от „Капитъл Хилтън“, направо се бяха влюбили в него за броени минути. А сега някак си беше накарал жена, в чието отвличане участваше, да повярва, че действа само в неин интерес. На Тревън му се искаше да научи този номер. С удоволствие щеше да го прилага и той.

Докс стана и постави слушалките на Кей, после се приближи до него.

— Ще ти задам един въпрос — прошепна той. — Добре ли познаваш тоя човек?

Тревън се зачуди накъде клони снайперистът.

— Не чак толкова. По нареждане на Хорт го следих в Коста Рика и ето че сега сме заедно в тая шибана операция.

— Значи всъщност не го познаваш.

— Защо питаш?

— Просто искам да вникна в него. Обикновено ме бива да разчитам характерите на хората, но когато се опитам да разчета Ларисън, все едно виждам бели страници. Или сякаш е прекалено тъмно, за да ги видя.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш.

— Според теб какво замисля в момента?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше на негово място и току-що си разбрал, че диамантите са истински, Хортън вече е цивилен, а не ти пука за избиването на някакви си ученици, какво щеше да направиш?

Тревън не отговори. От известно време полусъзнателно размишляваше над същия въпрос. Докс изчака, после попита:

— Нима просто ще вземеш своя дял от диамантите и ще си отидеш?

— Не знам.

— Щото така ще оставиш след себе си много нерешени проблеми.

— Зависи от гледната точка.

— И това е само по отношение на коравосърдечната сметка на коравосърдечния агент. Може да е и още по-лошо.

— Тоест?

— Мислиш ли, че Ларисън има някакви… тайни?

Тревън внезапно и ясно осъзна, че през цялото време погрешно е смятал Докс за възтъп. И със същата внезапност и яснота — че напълно и опасно е сбъркал в това. Зачуди се колко хора са стигали до същото заключение в мига преди снайперистът завинаги да угаси светлината в очите им. Предполагаше, че би трябвало да се смята за късметлия, щом толкова евтино е научил този урок.

— Тайни ли? — попита той с надеждата, че лицето му не издава нищо.

Докс го погледна. Селяндурът беше изчезнал и изражението му повече напомняше детектор на лъжата в човешки вид.

— Тайни — повтори той. — Защото, ако има и си мисли, че ние ги знаем или дори само ги подозираме, малко се тревожа за заключенията, които може да си направи.

Тревън мълчеше. Смяташе, че Докс е прав, но не беше сигурен какви ще са последиците, ако се съгласи с него.