И сега, когато има прекалено много вчерашни и все по-малко утрешни дни, все повече ме измъчва мисълта, която някога толкова изкусно избягвах. Мисълта, че след кратките си срещи с всеки непознат, когото съм приел да ликвидирам, съм оставял само сълзи и травми, преплетени съдби, съсипани и уродливи. Мисълта, че никога няма да мога да се разплатя за болката, която съм донесъл на тоя свят. Мисълта, че светът е щял да е мъничко по-добър, ако изобщо не бях се раждал.
Не можех да възкреся хората, чийто живот бях отнел, нито да поправя злото, което бях причинил. Тази страна на баланса щеше да си остане неизменна. Единствената възможност навярно беше да я компенсирам. Да направя нещо, за да спася живота на повече хора, отколкото съм убил, да предотвратя повече болка, отколкото съм нанесъл.
Не беше много. Ала на какво друго можех да се надявам?
— Ще ни трябват някои неща — казах. Изпитвах отвратителното чувство, че ме манипулират, че ме правят на глупак.
— Разбира се.
— И частен самолет до Линкълн. Дори да имахме време да пътуваме с кола, вече сме прекалено нервни. Сигурно ще се избием един друг още преди да сме стигнали.
— Ще го уредя.
— Трябва да поговоря с другите. Ще ти позвъня по-късно.
Затворих и си погледнах часовника. Почти десет. Скоро отваряха магазините.
— Хайде — подканих Ларисън. — Ще ти обясня по пътя.
Отидохме в „Хари Уинстън“ на Родео Драйв, магазина, за който се бяхме уговорили, след като сутринта направихме проверка в интернет. Искахме да е с добра репутация и решихме, че по-добър няма да намерим. И двамата не бяхме особено щастливи от факта, че се налага да оставим желязото си в мотела, обаче не можехме и да влезем въоръжени в бижутерия. Опасното излъчване на Ларисън си беше достатъчно сериозен проблем. Ако и някой охранител видеше издутините под поясите или на глезените ни, щеше да ни се наложи да обясняваме прекалено много.
По пътя му изложих информацията от Канезаки. Нямаше изненади — той не желаеше да участва. Искаше ми се да повдигна оня въпрос от предишната вечер, когато Докс невинно, сигурен бях в това, беше подхвърлил намек за педерастия. Само че не знаех как да го направя. „Не се безпокой, изобщо не ми пука?“ Или: „Не се безпокой, няма да кажа на никого?“ А ако грешах? Пък и каква полза щеше да има? Но ме тревожеше мисълта, че Ларисън има тайна и може би подозира, че с Докс сме я разкрили. Този човек спокойно можеше да убие, за да запази личните си дела само за себе си.
Когато стигнахме до магазина, тъкмо минаваше десет. Обслужи ни бижутер на име Уолт Лафибиър. Той ни настани пред стъклена маса в ъгъла на магазина и седна срещу нас. На масата имаше микроскоп и други инструменти. Аз извадих плик, в който бяхме поставили двайсет камъка с различна големина, и внимателно го изсипах върху масата. Лафибиър вдигна един от по-големите и го докосна с нещо, което приличаше на електроиндуктивен дефектоскоп.
— Какво е това? — полюбопитствах.
— Ако щете вярвайте, казва се просто „тестер за диаманти“ — отвърна той. — Диамантите са много добър проводник на топлина и уредът измерва топлинната проводимост. Вашите изглеждат нормално засега.
Бижутерът провери камъните с различни устройства, които, както ни обясняваше, докато работеше, разпознавали цвета, твърдостта, относителното тегло и други характеристики.
— Поздравления, това е страхотен камък — след десетина минути рече той.
— Истински ли е? — попита Ларисън. — Истински диамант?
— О, да. Съвсем истински.
— Колко струва, според вас? — поинтересува се моят спътник.
— Въз основа на големината — близо пет карата — структурата, формата и цвета, бих казал, че това е някъде от порядъка на двайсет хиляди долара. Може би повече. Изключителен камък.
— Добър порядък — отбелязах аз и даже Ларисън се усмихна.
Лафибиър провери и останалите камъни. Не всички бяха внушителни като първия, но той прецени, че най-евтиният е над пет хиляди долара. Явно Хортън не ни беше излъгал.
Услугата не струваше нищо. Странно. Бяхме му показали камъни на стойност от порядъка на четвърт милион долара, а не трябваше да му платим нито цент. Реших, че това е един от начините богатите още повече да забогатеят.
Благодарихме на Лафибиър и излязохме на Родео Драйв, без да обръщаме внимание на подминаващите ни купувачи. Явно пазаруването щеше да изчезне последно, дори в условията на терористични атентати.
Насочихме се на изток по Уилшър Булевард. Помислих си, че изведнъж съм станал притежател на около двайсет и пет милиона долара, което само по себе си ми се стори нереално. Не само заради сумата. А защото трябваше да остана жив, за да мога да ги харча. А в момента не можех да кажа, че перспективите за това изглеждат особено обещаващи.
Читать дальше