Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Най-лошо беше, когато Рейн го дръпна настрани и се опита да поговори с него. Какво му каза? „Опитвам се да ти бъда приятел.“ И най-неприятното: Ларисън му вярваше.

Но и за малко не се изпусна, когато онзи шут Докс каза онова нещо за ебането в гъза. Колко пъти се беше случвало същото в казармата, преди толкова години? И всеки път някаква част от ума на Ларисън се паникьосваше, че са го разкрили, че някой знае или подозира и го дразни. Но не, просто хората така си приказваха. И той се научи да сподавя рефлекса. Тогава защо предишната вечер почти се изпусна? Струваше му се, че Рейн е забелязал трепването му, но не беше сигурен. Азиатското му лице не издаваше почти нищо.

А ако е забелязал? Първо Тревън, после Хорт, сега Рейн и Докс… броят на хората, които знаеха какъв е, растеше. Положението излизаше от контрол и ако сега не го спреше, окончателно щеше да изгуби тази възможност.

На някакво равнище разбираше, че не би трябвало да има значение. Отношението се променяше, включително в армията… но мисълта, че хората знаят, че гледат на него различно, че се отнасят към него различно… не можеше да я понесе. Все едно да разкрие някаква ужасна, поставяща го в зависимост слабост.

И това не беше всичко. Оставаха хората, които знаеха, че е жив и активен, а не вероятно мъртъв и съответно забравен. И техният брой растеше. Имаше вероятност Хорт да е съобщил и на други, освен Тревън, Докс и Рейн, и ако беше така, духът вече бе пуснат от бутилката. Но Ларисън предполагаше, че полковникът не го е направил. Хорт обичаше да си крие картите. А ако беше казал на други, тогава какво? Тогава злото бе сторено. И все пак трябваше да спре всичко сега, докато спирането все още продължаваше да е възможно, поне на теория.

Той погледна през прозореца летящия покрай тях градски пейзаж и се почувства повече отвсякога в живота си хванат в капан. Какво му ставаше, по дяволите? Умът му казваше едно, инстинктът обаче не искаше да се съгласи с него.

Не знаеше какво да прави. Не искаше да умре. Не искаше да го изобличат като гей. Ала толкова много искаше отново да може да спи, да си ляга, без да се ужасява какво ще види, когато затвори очи и остане сам и беззащитен със сънищата си.

Страхуваше се от слабостта си. Страхуваше се и че неспособността да направи тактически логичния ход е най-голямата слабост.

Номерът беше изобщо да не мисли за това. Да се върне в мотела, да вземе глока, да изчака момента, да види възможността и да я използва. Да, така. Без да разсъждава. Само разпознаване на схемата и рефлекс. И готово.

И не само Тревън, Рейн и Докс. Кей също. Да не оставя никого, който знае нещо за него, който може да го свърже с каквото и да е или е способен да го проследи.

Освен Хорт, естествено. Но Ларисън скоро щеше да се погрижи и за него. И тогава щеше да е приключил. Да е свободен от всички тези плетеници. Свободен.

Нямаше нужда да му харесва. Просто трябваше да го направи.

Тревън и Докс бяха в мотела с Кей. Тя седеше на едното легло, Докс — на другото, а Тревън, все по-нервен, защото Рейн и Ларисън вече се бяха забавили много, крачеше назад-напред в малкото пространство, което предоставяше стаята.

Тревън мразеше чакането. Когато беше сам, можеше търпеливо да чака дни наред, дори седмици. Но сега бе различно. Цялата операция бъкаше от проблеми. Ларисън се държеше все по-нестабилно. На няколко пъти едва не стигнаха до избухване и положението всеки път можеше да стане критично, даже фатално. После пък и Хорт, който изведнъж беше разместил всички фигури на дъската с изпълнението си в Белия дом.

Надяваше се, че е постъпил правилно, като го остави жив. Убеждаваше се, че е логично, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така, дълбоко в себе си съзнаваше, че е действал емоционално. Наблюдаваше Ларисън, Рейн и Докс и не искаше да е като тях. Имаше нужда от граница, която не би пресякъл, някакво чувство за подчиняване на командира, за вярност към воинската част. Нещо, което да открои разликата между войник със съвест и наемен убиец. Където и да минаваше тази граница, той знаеше, че сега балансира по самия й край. Ако убиеше командира си, завинаги щеше да премине от отсрещната страна.

И въпреки това го гризеше, че е взел такова решение. Хорт беше опасен. Можеше да ги следи дори и в този момент — със средства, които никой от тях не разбираше напълно. Естествено, другите предполагаха, че Хорт ги е открил във Вашингтон с помощта на сателити, охранителни камери и така нататък, защото нямаха представа, че Тревън просто му е съобщил, ала това не означаваше, че сателитите и охранителните камери не съществуват. И естествено, след онази голяма реч и оставката Хорт привидно не разполагаше с предишните си официални възможности. Но все още имаше високопоставени приятели, както и низки такива. Нали тъкмо полковникът го беше учил на Сун Дзъ: „Когато си силен, преструвай се на слаб. Когато си слаб, преструвай се на силен“. Предишната вечер в колата Хорт определено се преструваше на слаб и колкото повече мислеше за това Тревън, толкова по-нервен ставаше.