Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Ларисън и Рейн взеха автобус за корейския квартал, където щяха да се прехвърлят на влака. Не пътуваха в посоката, където беше мотелът в Санта Моника, но те обичайно не поемаха никакви рискове и нямаше да минат по пряк маршрут за където и да е, особено сега, когато диамантите бяха у тях. Не и днес, може би никога повече. Което напълно устройваше Ларисън. От години живееше в състояние на слаба параноя. Той я приемаше. Беше свикнал с нея. Необходимостта да се озърта през рамо, за да пази живота си, не представляваше по-голям проблем за него от необходимостта да си мие зъбите. Просто такива бяха нещата.

Рейн му осигуряваше добро прикритие. Ларисън правеше хората нервни, но когато очите на цивилните попадаха върху азиатското лице на спътника му, те се успокояваха и продължаваха по пътя си. Ларисън почти виждаше в израженията им подсъзнателната им сметка: „Не прилича на мюсюлманин. Мирен японец. Няма проблем“.

Едва можеше да повярва, че диамантите са у него. Нали за това бе работил и кроил планове, за това се изправи срещу цялото правителство на Съединените щати. Вярно, Хортън не беше мъртъв — онзи балама Тревън се върза на поредната типична за Хорт лъжа — но Ларисън предполагаше, че може да го приеме, поне за момента. Първоначалният план предвиждаше да използва Рейн, Докс и Тревън, за да ликвидира Хорт, а после да очисти и тях. Сега обаче Хорт беше цивилен и съответно достъпен, следователно може би всъщност нямаше значение дали ще обърне реда на действията. В контекста на промяната на бойните планове поради сблъсък с действителността на бойното поле това щеше да е съвсем малко изменение. И в крайна сметка маловажно.

Щеше да действа при първа възможност, навярно веднага щом се приберат в мотела и си върне оръжието. Всъщност имаше само две съображения. Първо, гърмежите. Ако успееше да се добере до един от пистолетите със заглушители, които бяха взели от убитите пред апартамента на Кей, без никой да се досети за намеренията му, проблемът с шума щеше да бъде решен.

Второ, реакцията на онези, които не застреля с първия изстрел. Действието винаги предхождаше противодействието и той беше почти сигурен, че може да повали и тримата още преди последният да има шанс да реагира. Но „почти сигурен“ не му вършеше работа, като се имаше предвид какво ще е наказанието, ако сметките му излязат криви. Тревън, Рейн и Докс бяха страшни мъже и когато откриеше огън, Ларисън трябваше да очаква светкавична реакция. Реши първо да ликвидира Тревън, най-добрия стрелец. После Рейн, който имаше най-остър инстинкт. И накрая Докс, най-голямата и съответно най-лесна за улучване мишена.

Докс. Отначало нямаше особено добро мнение за едрия снайперист, но постепенно беше започнал да го уважава. Оня номер в „Хилтън“ трябваше да влезе в книгите с рекорди и Ларисън знаеше, че без него почти със сигурност щяха да се изпозастрелят помежду си. А предишната вечер, когато пак за малко не се избиха един друг, не можеше да не се впечатли от лекотата, с която Докс захвърли маската си на добродушен провинциалист и изведнъж се превърна в смъртоносно спокоен и сдържан професионалист. Рядко се случваше човек да запази такова опасно хладнокръвие в присъствието на Ларисън. Зачуди се дали не трябва да обърне реда на действията и първо да ликвидира Докс.

Само че някак не му се искаше да убива никого от тях. Дори Тревън, който беше толкова тъп, че бе пуснал Хорт да си отиде жив и здрав, когато толкова лесно можеше да остави трупа му проснат по очи в някой далечен каньон из Холивудските хълмове.

Те бяха кадърни. Надеждни. И работеха добре в екип. Да, Тревън беше досадно добросъвестен, Докс преиграваше, а Рейн прекалено му напомняше за самия него, за да му има пълно доверие. Но… мамка му, всеки път щом се замислеше над сценарий за тяхното ликвидиране, установяваше, че за разлика от обичайния си безпристрастен анализ на възможностите, разстоянията и шансовете, изпитва нещо тежко, неприятно и злокобно. Като че ли някаква част от ума му си представяше какво ще е да живее с мисълта и картините, които щяха да го преследват после, и го молеше, предупреждаваше го да не поема това бреме. Цената, както се изразяваше Рейн. И без това вече носеше прекалено много в себе си.

Опитваше се да сподави тези противни мисли, ала не можеше. Напомняше си, че няма избор, че това просто е въпрос на оперативна сигурност. Не оставаше убеден. Казваше си, че и те сигурно смятат да направят същото с него. Не го вярваше. Аргументираше се, че е по-добре да допусне грешка в една посока и да остане жив, отколкото да направи друга в противоположна посока и да умре. Думите му звучаха кухо.