Вал Макдърмид - Владение на мрака

Но не й беше съдено да се наслаждава дълго време на общуването със себе си. Тъкмо бе почнала да гледа първия епизод на някакъв американски полицейски сериал, когато на вратата се почука. Бел изключи звука на телевизора, остави чашата с вино и стана от дивана. Когато отвори вратата, видя пред себе си Сюзън Чарлсън с тънка пластмасова папка в ръка.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза тя. — Но се опасявам, че работата е спешна.

Прикривайки раздразнението си, Бел отстъпи назад и я подкани с жест да влезе.

— Заповядайте — каза тя с въздишка.

— Може ли? — Сюзън посочи дивана.

— Разполагайте се.

Бел седна на другия край на дивана, възможно най-далеч от нея. Сюзън Чарлсън така и не можа да й се понрави. Зад студената й експедитивност не се криеше нищо, за което човек би могъл да се хване, никакъв проблясък на женска топлота, върху който да се изгради приятелско съзаклятничество.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Сюзън наклони глава на една страна и й отправи слаба, иронична усмивка.

— Вероятно вече сте разбрали, че сър Бродерик взема бързо решенията си и очаква от всички останали да направят необходимото, за да ги реализират.

— Това е един от начините да се представят нещата — отвърна Бел. „Другият е да се каже, че е свикнал да се налага.“ — И какво е решил да поиска от мен сега?

— Самата вие съобразявате бързо — каза Сюзън. — Вероятно затова ви харесва. — Тя изгледа преценяващо Бел. — Малко са хората, които той харесва. Но тези от нас, които харесва, възнаграждава извънредно добре.

Ласкателство и подкупване — порочните побратими. Слава богу, че тя вече бе достигнала онази точка в кариерата си, в която беше в състояние да се облича и изхранва, без да приема отровните им дарове.

— Занимавам се с неща, които ме интересуват. Ако нещо не ме интересува, не го върша добре, затова и всъщност няма нужда да ме убеждават да го върша.

— Звучи логично. Той иска от вас да заминете за Италия.

Каквото и да бе очаквала Бел, не беше това.

— Защо?

— Защото е на мнение, че италианската полиция няма интерес към този случай и затова няма да му отдели много време. Ако замине инспектор Пири, или изпрати там някой от подчинените си, и в двата случая те ще бъдат възпрепятствани от незнанието на езика и от факта, че всичко там ще им е чуждо. Той смята, че вие бихте се справили по-добре, като се има предвид, че знаете и италиански. Да не споменаваме и това, че съвсем наскоро сте били там и вероятно сте позната на местните хора. Не на полицията, разбира се. Но на някои от местните жители, които може и да са подразбрали какво е ставало в запустялата вила. — Сюзън й се усмихна. — Ако не друго, то поне ви се осигурява покриване на всички разноски за още едно пътуване до Тоскана.

Бел не обмисля дълго предложението. Това вероятно беше единственият шанс да изпревари полицията, добирайки се до нови сведения.

— От къде знаете, че говоря италиански? — попита тя в желанието си да не избързва със съгласието, за да не изглежда прекалено податлива.

Последва студена усмивка.

— Не само журналистите умеят да събират сведения.

„Изпросих си го.“

— Кога трябва да замина?

Сюзън й подаде папката.

— Има полет за Пиза утре, в шест часа сутринта. Имате запазен билет за него, на летището ще ви чака наета кола. Не съм ви резервирала хотел — предположих, че ще предпочетете да уредите това сама. Разбира се, разноските ще ви бъдат възстановени.

Бел я изгледа стреснато.

— В шест сутринта?

— Това е единственият директен полет. Вече ви регистрирах. Ще ви закарат до летището. По това време на сутринта пътят ще отнеме не повече от четиридесет минути…

— Да, добре — прекъсна я нетърпеливо Бел. — Явно сте били напълно убедена, че ще се съглася.

Сюзън остави папката на дивана между тях и се изправи.

— Шансовете да откажете бяха минимални.

И ето, че вече беше тук — колата подскачаше по един черен път през Вал д’Елза, покрай полета с току-що разцъфнали слънчогледи, грейнали в ярки цветове, а Бел усещаше възбудата си като пулсираща в гърлото горещина. Не знаеше дали името на Броуди Грант ще отваря и в Италия вратите пред нея така лесно, както в Шотландия, но имаше смътното подозрение, че той знае как да се възползва от просмукалата се във всичко тук корупция; напоследък в Италия нямаше нещо, което да не може да бъде сведено до някаква сделка.

Освен, разбира се, приятелството. Благодарение на него тя щеше да има покрив над главата си. Разбира се, за вилата и дума не можеше да става. Не заради цената — тя беше почти сигурна, че би убедила Броуди Грант да я плати — а защото в момента туристическият сезон в Тоскана беше в разгара си.