Вал Макдърмид - Владение на мрака

Но се оказа, че има късмет. Грация и Маурицио бяха преустроили една стара стопанска постройка, разделяйки я на апартаменти за туристи, и най-малкият, с миниатюрен балкон, беше още свободен. Когато Бел им се обади от летището, Грация се опита да й го предложи безплатно. Необходими й бяха поне десет минути, за да обясни на Грация, че разноските се поемат от друг и че може да поиска толкова висока цена, колкото пожелае.

Бел зави от черния път по друг, по-тесен и изровен, който се виеше под израсли гъсто един до друг дъбове и кестени. След около миля излезе на малко плато с маслинова горичка и царевична нива. В другия край на платото се виждаха скупчени къщи и пред тях — ръчно изработена табела, на която пишеше „Босколата“. Бел се справи с няколко остри завоя и влезе с колата отново под дърветата. На втория завой след Босколата намали скоростта и надникна през шубраците към запустялата вила, откъдето тръгна нейното разследване. По нищо не личеше, че тя би могла да представлява интерес за някого — освен прикрепената криво-ляво към портата лента в червено и бяло. Дотук с разследването на италианската полиция.

След като шофира в продължение на още пет минути по криволичещия път, Бел спря колата в двора на фермата на Грация. Кафеникаво куче с увиснали уши и розов нос се задърпа с лай на веригата си — храбро поради съзнанието, че никой няма да дойде достатъчно близо до него, та да му се наложи да хапе. Още преди Бел да отвори вратата на колата, Грация се появи на стълбите, които водеха надолу от покритата веранда, бършейки ръце в престилката си; усмихваше се така широко, че цялото й лице се бе изпъстрило със ситни бръчици.

Размяната на възторжени поздрави и настаняването на Бел в прекрасно обзаведения апартамент отнеха половин час и имаха предимството да помогнат на Бел да се адаптира към ритъма на езика. После двете жени седнаха с по чаша кафе в сенчестата кухня на Грация. Дебелите стени ги предпазваха от лятната горещина, както го бяха правили в продължение на столетия.

— А сега трябва да ми разкажеш защо се връщаш толкова скоро — каза Грация. — Да не е нещо свързано с работата ти?

— Има нещо такова — поде Бел, опитвайки се да си възвърне свободата на изразяване на италиански. — Кажи ми, забелязвала ли си наскоро някакво оживление долу, в запустялата вила?

Грация я изгледа подозрително.

— А ти откъде знаеш? В петък там се появиха карабинерите. Огледаха я, после отидоха да разговарят с хората от Босколата. Но какво общо има това с теб?

— Когато бяхме тук на почивка, аз отидох да огледам старата вила и открих там нещо, което я свързва с едно неразкрито престъпление в Англия. С един случай отпреди двайсет години.

— Какво престъпление? — Грация изглеждаше притеснена. Отпуснатите й върху масата ръце с подути стави се раздвижиха неспокойно.

— Една жена беше отвлечена заедно с малкия си син. Нещо се обърка при предаването на откупа. Жената беше убита, а какво се случи с бебето така и не се разбра. — Бел разпери ръце и сви рамене. Когато говореше на италиански, поривът да жестикулира така я обземаше съвсем спонтанно.

— И ти си открила нещо, свързано с тази история?

— Да. Похитителите се представяха като анархисти и предаваха исканията си, написани на плакати. Открих точно такъв плакат долу, във вилата.

Грация поклати учудено глава.

— Светът става все по-малък. А кога отиде при карабинерите?

— Не съм ходила при тях. Боях се, че няма да ми повярват. Или че дори да ми повярват, няма да проявят интерес към нещо, което се е случило преди повече от двайсет години в Обединеното кралство. Изчаках да се прибера у дома, и тогава отидох при бащата на отвлечената жена. Той е много богат човек, разполага с голяма власт — от онези хора, които задвижват събитията.

Грация се позасмя мрачно.

— Само такъв човек би могъл да накара карабинерите да си вдигнат задниците и да се домъкнат дотук чак от Сиена. Сега разбирам защо толкова държаха да узнаят кой е живял във вилата.

— Да. На мен ми се стори, че там са живели хора, които са се нанесли незаконно.

Грация кимна.

— Вилата беше собственост на Паоло Тоти. Той почина, оттогава трябва да има повече от десет години. Глупав човек беше — и много суетен. Похарчи всичките си пари, за да си купи голяма къща, с която да впечатли хората, но не му останаха достатъчно, за да я поддържа както трябва. А пък после почина, без да остави завещание. Оттогава роднините му се съдят за тази вила. Делото се влачи по съдилищата, а вилата се руши все повече с всяка изминала година. Никой от роднините не иска да я ремонтира, за да не би да остане излъган, ако съдът не реши в негова полза. Престанаха дори да идват тук още преди години. Така че от време на време във вилата се нанасят разни хора. Остават, докато мине лятото, после си заминават. Последните останаха по-задълго. — Грация допи кафето си и стана. — Чувала съм само клюки, но ще отидем в Босколата и ще поговорим с приятелите ми там. Те знаят доста повече, отколкото са били склонни да кажат на надутите карабинери.