Вал Макдърмид - Владение на мрака

Спокойна поради съзнанието, че казаното от нея не е точно лъжа, Бел влезе в сградата, изправяйки го пред избора или да протегне ръка, за да я задържи, или да я последва.

— Искате да ме убедите, че не сте й казали нищо, а тя просто ви е пуснала да си вървите? — Наложи му се да закрачи по-широко, за да я настигне, докато тя вървеше все така забързано през фоайето към стълбите.

— Постарах се да обясня на инспектор Пири, че няма да проговоря. Тя разбра, че е изпаднала в патова ситуация и няма смисъл да упорства. — Бел го погледна през рамо. — Не за първи път крия информация от полицията в работата си като журналист. Казах ви, че няма нужда да се опитвате да я сплашите.

Грант изрази съгласието си с кимване.

— Съжалявам, че не повярвах на думите ви.

— А трябваше — каза Бел. — Аз… — тя се прекъсна, за да отговори на звънящия си телефон. — Бел Ричмънд — каза тя и вдигна пръст, за да помоли Грант да замълчи.

Засипа я порой от италиански думи. Тя различи името „Босколата“, после позна гласа на момчето, което бе видяло Гейбриъл с Матиас в навечерието на бягството на „Бур Ест“.

— По-бавно, спокойно! — настоя тя, преминавайки на неговия език.

— Видях го — каза момчето. — Видях отново Гейб в Сиена. И тъй като знаех, че вие искате да го намерите, го проследих.

— Проследил си го?

— Да, като във филмите. Той се качи на някакъв автобус, а аз успях също да се промъкна вътре, без той да ме забележи. Автобусът ни отведе до Греве. Нали знаете Греве, в Кианти?

Тя познаваше Греве. Прекрасно малко пазарно градче, претъпкано е модни магазини за богатите англичани — което се компенсираше от наличието на малък брой барове и кръчми, в които ядяха и пиеха местните жители. Обичайно място за срещи на млади хора в петък и събота.

— Познавам Греве — каза тя.

— Та слизаме ние на централния площад, и той влиза в един бар, сяда заедно с още няколко души на неговата възраст. Аз останах отвън, но разбира се, можех да го виждам през витрината. Той яде спагети, изпи две бири, после отново излезе.

— А после можа ли да го проследиш?

— Всъщност не. Мислех си, че ще успея, но се оказа, че той е паркирал една „веспа“ на няколко преки от площада. Потегли по улицата, която води към източния изход на града.

„Почти, но не съвсем“.

— Добре си се справил — каза тя.

— Направих нещо още по-добро. Изчаках двайсетина минути, после влязох в същия бар, където беше влязъл той. Казах, че търся Гейб, че е трябвало да се срещнем там. Приятелите му ми казаха, че съм го изпуснал, но че е тръгнал съвсем наскоро. Аз попитах съвсем невинно дали не могат да ми покажат как да стигна до дома му, защото не знам пътя дотам.

— Удивително — каза Бел, искрено изненадана от такава инициативност. Грант понечи да си тръгне, но тя му направи знак да почака.

— Така че те ми начертаха карта — каза момчето. — Супер, нали? Доколкото разбирам, той живее на място, което е малко по-добро от овчарска колиба.

— И какво направи после?

— Хванах последния автобус, за да се прибера у дома — каза той с тон, който подсказваше, че това е повече от очевидно. Бел си каза, че вероятно е и така, като се има предвид, че ставаше дума за тийнейджър.

— И картата е в теб?

— Взех я със себе си — каза момчето. — Предположих, че бихте я оценили добре. Да кажем, на сто евро?

— Ще поговорим за това. Слушай, ще се върна колкото е възможно по-бързо. Не казвай за това на никого, освен на Грация, съгласен ли си?

— Добре.

Бел изключи телефона и вдигна победоносно палец към Грант.

— Имаме резултат — каза тя. — Забравете частните детективи. Един познат е открил къде живее Гейбриъл. А сега се налага да се върна в Италия, за да разговарям с него.

Лицето на Грант засия.

— Това е прекрасна новина. Идвам с вас. Ако това момче е мой внук, искам да го видя лично. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— По-добре не. Трябва да действаме внимателно — отвърна Бел.

Отзад се разнесе нечий глас.

— Тя е права, Броуди. Трябва да проучим много основно това момче, преди ти лично да се намесиш. — Джудит пристъпи напред и постави ръка върху ръката на съпруга си. — Цялата тази история може да е нагласена. Ако това са хората, които са отвлекли Адам и са ви обрали преди двайсет и две години, вече знаем, че те са способни на голяма жестокост. Нека Бел се заеме с това. — Грант понечи да възрази, но тя не му позволи да я прекъсне. — Бел, как мислите, дали ще успеете да вземете материал за ДНК-проба, без този млад човек да забележи?