Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Може би в крайна сметка Адам би ви свързал — каза Карен.

— Приятно ми е да си го мисля — той погледна с копнеж към портата, през която бяха изчезнали синовете му. — Има ли още нещо? Ако не, предпочитам да се върна към сегашния си живот.

— Мислите ли, че някой, с когото е общувала по времето, когато е посещавала колежа по изкуствата, може да е таил ненавист към нея?

Синклер поклати глава.

— Нищо от онова, което ми е разказвала, не ме е навело на такава мисъл — каза той. — Тя беше момиче със силен характер, но би било трудно някой да я намрази. Не помня някога да се е оплаквала, че има проблеми с когото и да било. — Той отново се изправи и оглади с ръка гънките на панталоните си. — И трябва да добавя, че не мога да си представя как някой, който я е познавал, би могъл да се надява, че ще я отвлече и че това ще му се размине. Тя винаги успяваше да постигне своето.

Гленротес

Минт натискаше клавишите е два пръста. Не разбираше защо наричат писането с всички пръсти и без да гледаш клавиатурата „писане на опип“. Нали никой не би могъл да пише, без да пипа клавиатурата. Не можеше да разбере и защо шефката упорито му възлагаше проучванията в интернет, освен ако не беше от чист садизъм. Всички предполагаха, че младите хора се чувстват като риба във вода пред компютъра, но за Минт усещането бе по-скоро подобно на това да се озовеш в чужда страна, без да знаеш дори думата за „бира“.

Би бил много по-доволен, ако го беше пратила със сержанта в Колежа по изкуствата, за да разговаря с живи хора, да се рови из годишници и истински, осезаеми регистри. Много повече го биваше за такива неща. При това сержант Пархатка беше забавен събеседник. А какво забавно би могло да има в това да се ровиш в разни форуми и списъци в сайтове за контакти с някогашни съученици и колеги от рода на www.bestdaysofyourlives.com, в търсене на някакви имена, надраскани на листче от бележник, които шефката е оставила на бюрото ти?

Не беше постъпил в полицията за това. Къде беше напрежението, драматичните преследвания с коли? Къде бяха арестите? Вместо вълнуващи преживявания трябваше да наблюдава как шефката и сержанта се държат като партньори в някой от старите комедийни сериали — като Френч и Сондърс 39 39 Френч и Сондърс — британско телевизионно шоу с комедийните актриси Дон Френч и Дженифър Сондърс. — Б.пр. . Или май бяха Фландърс и Суон 40 40 Фландърс и Суон — Майкъл Фландърс (1922–1975) — актьор и певец и Доналд Суон (1923–1994), композитор и пианист, изпълнители на хумористични песни. — Б.пр. ? Винаги ги бъркаше.

Дори не му се беше наложило да сплашва някого, за да получи пълен достъп до сайта. Жената, с която се свърза, преливаше от желание да помогне.

— Помагали сме на полицията и преди, винаги с радост правим всичко по силите си — забърбори тя веднага щом чу молбата му. Онзи, с когото си бе имала работа предишния път, я беше докарал до състояние на плахо покорство. Приятно беше да си имаш работа с такива източници на информация.

Той провери отново имената. Даяна Макрей. Демелза Гарднър. Тоби Инглиш. Джак Дохърти. Учебната година, която го интересуваше, беше 1977–78. След няколко погрешни кликвания най-сетне се добра до списъка на членовете. Едно от имената фигурираше в него. Даяна Макрей, която сега беше Даяна Уодъл, но откриването й не беше проблем. Той кликна на профила й.

„Завърших подготвителен курс в Единбургския колеж по изкуствата, висшето си образование завърших в Колежа по изкуствата в Глазгоу, специалност скулптура.

След като се дипломирах, започнах работа в областта на изкуството като терапия за лица с психически заболявания. Запознах се с Дезмънд, съпруга си, когато и двамата работехме в Дънди. Оженихме се през 1990 и имаме две деца. Живеем в Гленийла — място, което всички обожаваме. Започнах отново да се занимавам със скулптури от дърво, работим по договор с местен градински център и с една галерия в Дънди.“

„Галерия в Дънди“, каза си Минт презрително. Изкуство в Дънди? Звучеше малко като „мир в Близкия Изток“. Той продължи да прехвърля разни глупости за мъжа й и децата й, после се прехвърли към съобщения и писма от нейни бивши колеги. Защо ли си даваха този труд? Животът на тези хора беше скучен като регионален мач между отбори от Източен Файф. След като скролна надолу, прехвърляйки няколко страници с размяна на досадни сведения, попадна на известие от някой, чийто ник беше „Шанън“.

„Чувала ли си нещо за Джак Дохърти?“, питаше той. „Милият Джак! Разменяме си картички по Коледа“. Самодоволството й се просмукваше дори през пословичното безличие на електронния текст. „Той живее сега в Западна Австралия. Има собствена галерия в Пърт. Работи много с творци от коренното население, аборигени. Изпрати ни две произведения от тези, който излага в галерията, забележителни са. Много е щастлив. Приятелят му също е абориген. Доста по-млад от него, много красив, по всичко личи, че е мил човек. Имаме намерение да му отидем на гости, когато децата започнат следването си.“