Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Фъргъс, хайде да се любим — прошепна тя. — Тук. Сега.

И така успя да постигне своето. Както винаги.

— И тя като баща си винаги успяваше да се наложи. Подходът й беше по-фин от неговия, но крайният резултат винаги беше един и същ — завърши разказа си Синклер.

За първи път, откакто Макарона я бе повикал, за да й даде инструкции, Карен започна да разбира що за жена е била Катрина Макленън Грант. Била е напълно наясно със себе си. Творец с визия за нещата, които предстои да осъществи. Самотница по душа, която е била склонна да се наслаждава на чужда компания единствено когато е била в подходящо настроение. Започнала е да приема обвързаността, съпътстваща любовта, чак след като е станала майка. Трудна личност, но смела жена, мислеше Карен.

— А можете ли да се сетите за някой, чийто живот е бил свързан с нейния по някакъв начин, и който би имал причина да пожелае да й отмъсти? — попита тя.

— Да й отмъсти за какво?

— Преценете сам. За таланта й. За привилегиите й. Задето е била дъщеря на баща си.

Той се замисли.

— Трудно е да се прецени. Работата е там, че по онова време тя наскоро се беше завърнала от Швеция, където бе прекарала четири години. Там се представяше просто като Кат Грант. Много се съмнявам, че някой в Швеция е имал и най-далечна представа кой е Броуди Макленън Грант. — Той протегна крака и ги кръстоса в глезените. — Идваше тук на летни курсове през ваканциите на първите две години от следването си в Швеция. Виждаше се с хората, които познаваше от Единбургския колеж по изкуствата.

Карен застана нащрек.

— Не знаех, че е учила в Единбургския колеж по изкуствата — каза тя. — Нищо подобно не се споменава в досието. Пише само, че е следвала в Швеция.

Синклер кимна.

— Технически погледнато е точно така. Само че, вместо да завърши последната си година от средното си образование в префърцуненото частно училище, което посещаваше, Кат предпочете да премине подготвителен курс в колежа по изкуствата. Вероятно не се споменава в досието, защото баща й няма представа за това. Той беше категорично против тя да се занимава с изкуство. Така че това беше голяма тайна, само между Кат и майка й. Сутрин отиваше с влака в Единбург, а вечер се прибираше горе-долу по обичайното време. Само че, вместо да ходи на училище, посещаваше колежа. Наистина ли не знаехте?

— Наистина не знаехме. — Карен погледна Фил. — Трябва да проверим хората, които са посещавали този подготвителен курс заедно с нея.

— Добрата новина за вас е, че не бяха много — каза Синклер. — Само десетина души, най-много дузина. Разбира се, тя познаваше и други студенти, но най-често се виждаше с хората от курса си.

— Помните ли кои бяха приятелите й от курса?

Синклер кимна.

— Бяха петима. Слушаха едни и същи групи, харесваха едни и същи художници. Непрекъснато дрънкаха за модернизъм и за наследството на модернизма. — Той извърна очи нагоре. — С тях се чувствах като последен дръвник.

— Имена? Подробности? — Фил отново прояви настоятелност, извади бележника си и го отвори.

— Имаше едно момиче от Монтроуз, Даяна Макрей. Една друга от Пийбълс, как ли й беше името… Звучеше като италианско… Демелза Гарднър.

— Демелза не е италианско име, корнуолско е — каза Фил. Погледът на Карен го накара да млъкне.

— Както и да е, на мен ми звучеше като италианско — каза Синклер. — Имаше и две момчета, единият беше от Крийф или някакво такова забутано място в Пъртшър — Тоби Инглиш. И последният, Джак Дохърти. Невзрачно момче от Глазгоу, от работническо семейство. Всички останали бяха от заможни семейства от средната класа и го третираха като дресирана маймуна. Но той като че ли не се дразнеше. Беше от хората, на които им е все едно как се държат с тях, стига да им обръщат някакво внимание.

— А тя продължи ли да поддържа връзка с тях, когато замина за Швеция?

Синклер стана, без да й обръща внимание, защото момчетата се появиха, затичаха по тревата и връхлетяха върху него, засипвайки го с възбудено бърборене на език, който според Карен беше немски. Синклер ги прегърна и направи няколко крачки с тях, а те висяха на ръцете му като малки шимпанзета. После ги пусна, каза им нещо, разроши косите им и ги изпрати при майка им, която вече бе изчезнала по пътеката, която водеше надолу към морския бряг.

— Извинете — обърна се той към Карен, върна се и седна на предишното си място. — Те винаги държат да ми обяснят какво точно съм пропуснал. А що се отнася до отговора на въпроса ви — не съм сигурен. Спомням си смътно, че Кат спомена няколко пъти някои от тях, но не обърнах особено внимание навремето. Нямах нищо общо с тях. Никога не съм виждал никой от тях, след като Кат напусна колежа. — Той потърка челюстта си с длан. — Сега, като си припомням онези дни, ми се струва, че с времето нещата, които ме свързваха с Кат, ставаха все по-малко. Ако бе останала жива, никога нямаше да се съберем отново.