Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Аз знам кой е убиецът на майка ви. И разполагам с доказателства. Доказателството е тук, в джоба ми. Разполагам с образци от боя, които съвпадат по състав с боята, която е била свалена от дрехите на майка ви. Взех ги днес следобед от една каравана край Лох Левън — от другата страна се чу как Макфадън си пое рязко дъх. Алекс продължи: — През онази нощ още някой се е намирал близо до Халоу Хил, но навремето този факт не е направил впечатление никому, защото човекът е имал оправдание за присъствието си. Това е бил човекът, който се е срещнал с майка ви, след като тя е приключила работа, и я е отвел в караваната си. Не знам какво се е случило след това, но тя вероятно е отказала да спи с него и той я е изнасилил. После, когато дошъл на себе си, разбрал, че не може да я остави да разказва какво се е случило. За него това би било пълна катастрофа. Затова я намушкал, отнесъл я на Халоу Хил и я оставил да умре там. И никой не заподозрял нищо, защото убиецът бил пазител на закона — Карен Пири зяпаше Алекс с отворена уста, застинала от ужас, защото постепенно осъзнаваше смисъла на думите му.

— Кажете името му — прошепна Макфадън.

— Джими Лоусън. Джими Лоусън е убил майка ви, Макфадън. Не аз.

— Лоусън? — гласът му звучеше като хлипане. — Това да не е някакъв номер, Гилби?

— Не е номер, Макфадън. Както вече казах, разполагам с доказателства. Какво ще изгубите, ако ми повярвате? Откажете се от тази обсада и ще имате възможността да видите най-сетне как справедливостта ще възтържествува.

Настъпи дълго мълчание. Дънкан направи крачка напред, готов да дръпне телефона от Алекс. Алекс се извърна и стисна по-здраво слушалката. Тогава Макфадън проговори.

— Мислех, че го прави, защото смята, че това е единственият начин да раздаде правосъдие. Но не исках това да става по начина, който бе избрал той — исках вие да страдате. А той го е правил, за да прикрие следите си — каза Макфадън. Думите му звучаха напълно неразбираемо за объркания Алекс.

— Какво е правил? — попита той.

— Убиваше приятелите ви — един по един.

Мракът беше надвиснал над Карлтън Уей като покров. В тъмнината се забелязваха смътно движенията на неясни фигури, притиснали автомати към бронежилетките си. Придвижваха се с безшумните, гъвкави движения на лъв, който дебне антилопа. Когато наближиха къщата, се разпръснаха, приведени под нивото на прозорците, после се прегрупираха отново около предния и задния вход. Всеки от тях се стремеше да диша леко и равномерно, сърцата им биеха като бойни барабани. Проверяваха дали слушалките са на място — никой не биваше да пропусне заповедта за атака, когато и ако бъдеше дадена. Тогава нямаше да има колебания — трябваше да вървят твърдо към определената цел.

Над главите им кръжеше хеликоптерът, техниците бяха залепнали за мониторите на топлинните анализатори. Те носеха отговорността да подадат сигнала, когато настъпеше подходящият момент. Очите им смъдяха от стеклата се пот, дланите им влажнееха, но те не откъсваха поглед от двата ярки силуета. Когато те бяха разделени, можеше да се даде сигнал за атака. Но когато петната се слееха, никой не биваше да помръдва. Нямаха право на грешка. Залогът беше животът на дете.

Сега решението беше в ръцете на един човек. Джеймс Лоусън, заместник-началникът на полицията, тръгна надолу по Карлтън Уей, съзнавайки, че това е последното хвърляне на заровете.

Алекс се опитваше да схване смисъла на това, което бе казал Макфадън.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Видях го снощи, с бейзболната бухалка — под моста. Когато преби вашия приятел. Мислех, че се стреми към справедливост. Така си мислех, смятах, че затова върши тези неща. Но ако Лоусън е убил майка ми…

Алекс се беше вкопчил в единственото нещо, в чиято истинност беше уверен.

— Убил я е, Греъм. Доказателството е у мен — внезапно връзката прекъсна. Озадачен, Алекс се обърна към Дънкан. — Какво, по дяволите…?

— Достатъчно — Дънкан свали слушалките от главата си. — Нямам намерение тези неща да стават обществено достояние. Каква е тази история, Гилби? Някакъв заговор между вас и Макфадън да накиснете Лоусън?

— Какви ги говорите? — това беше Лин.

— Бил е Лоусън — каза Алекс.

— Да, чух те. Лоусън е убил Роузи — каза Лин и стисна ръката му.

— Не само Роузи. Убил е и Зиги, и Мондо. И се е опитал да убие Уиърд. Макфадън го е видял — каза Алекс, без още сам да вярва на думите си.

— Не знам каква игра играете… — започна Дънкан, но млъкна, когато забеляза пристигането на Лоусън. Блед и потен, заместник-началникът на полицията се огледа, изненадан и явно ядосан.