Вал Макдърмид - Далечно ехо

Карен обмисли положението. Гилби изглеждаше съвсем спокоен, дори прекалено спокоен. Тя беше обучавана да се ориентира в подобни ситуации. По принцип беше редно да прехвърли въпроса на някой висшестоящ служител. Но Лоусън имаше други ангажименти. Може би трябваше да уведоми човека, който водеше преговорите.

— Нека поговорим с инспектор Дънкан. Той води преговорите с Макфадън.

Тя излезе от микробуса и повика един от униформените полицаи.

— Моля ви, останете при госпожа Гилби и господин Маккий.

— Тръгвам с Алекс — каза категорично Лин. — Нямам намерение да се отделям от него.

Алекс хвана ръката й и заяви:

— Ще отидем заедно.

Карен разбра, че няма смисъл да спори.

— Да тръгваме тогава — каза тя и ги поведе към полицейския кордон, блокирал входа към улицата, на която живееше Макфадън.

Алекс никога не беше чувствал толкова осезателно живота, който пулсираше в тялото му. Съзнаваше движението на мускулите си при всяка своя крачка. Сетивата му бяха напрегнати до крайност, всеки звук и мирис достигаха до него с удесеторена сила и почти нетърпима острота. Никога нямаше да забрави стотината крачки, които извървя до микробуса. Настъпил беше най-важният миг в живота му и той беше решен да постъпи както трябва, да не обърка нищо. Беше обмислил предстоящия му разговор, докато шофираше с бясна скорост към Сейнт Монанс и вярваше, че е намерил думите, с които да спаси живота на дъщеря си.

Карен го доведе до друг бял микробус, паркиран пред познатата му къща. В падащия мрак сцената беше особено потискаща, в хармония с настроението на хората наоколо. Карен похлопа на вратата, тя се плъзна встрани и Джон Дънкан надникна навън.

— Какво има? Какво мога да направя за вас?

— Това са господин и госпожа Гилби. Той иска да разговаря с Макфадън, сър.

Дънкан повдигна стреснато вежди.

— Това не е добра идея. И без това Макфадън отказва да разговаря с когото и да било, освен със заместник-началника на полицията. Затова и господин Лоусън нареди да не влизаме във връзка с похитителя, докато не се върне.

— Макфадън трябва да чуе това, което знам — настоя уморено Алекс. — Той е предприел отвличането, защото държи хората да знаят кой е убиецът на майка му. Убеден е, че аз и моите приятели сме виновни за смъртта й. Но той греши. Днес научих истината и е редно да я съобщя първо на него.

Дънкан го изгледа с неприкрито удивление.

— Твърдите, че знаете кой е убиецът на Роузи Дъф?

— Така е.

— В такъв случай сте длъжен да дадете показания пред някой от нашите служители — заяви твърдо Дънкан.

Лицето на Алекс потръпна, издавайки усилието, с което потискаше вълнението си.

— Този човек е отвлякъл моята дъщеря. Аз съм в състояние да прекратя незабавно обсадата. С всяка минута, през която отлагате възможността да поговоря с него, опасността за живота й се увеличава. Няма да кажа нищо на никого, преди да говоря с Макфадън. Ако не ми позволите да говоря с него, ще съобщя всичко на пресата. Ще ги уведомя, че разполагам със средства да прекратя обсадата, а вие не ми позволявате да ги използвам. Наистина ли искате това да е краят на кариерата ви?

— Вие не разбирате в какво се набърквате. Нямате необходимата подготовка, за да преговаряте с похитителя.

Беше ясно, че това е последният аргумент на Дънкан.

— Доколкото мога да преценя, цялата ви подготовка не е довела доникъде — намеси се Лин. — Алекс води преговори по цял ден, такава му е работата, и наистина се справя отлично. Позволете му да опита. Ще поемем цялата отговорност за последиците.

Дънкан погледна към Карен. Тя сви рамене. Той въздъхна и каза:

— Приемам при положение, че мога да следя разговора. Ако преценя, че положението излиза от контрол, прекъсвам връзката.

Алекс почувства, че му се завива свят от облекчение.

— Така да бъде. Да започваме — каза той.

Дънкан извади апарата навън и си сложи слушалките. Подаде апарата на Алекс и още един чифт слушалки на Карен.

— Започвайте.

Телефонът иззвъня. Веднъж. Два пъти. Три пъти. На четвъртото иззвъняване някой вдигна слушалката.

— Пак ли ще си говорим едно и също, Лоусън — каза Макфадън.

Алекс се учуди колко обикновен беше гласът му — по нищо не личеше, че говори човек, способен да отвлече бебе и да заплашва, че ще го убие.

— Не е Лоусън. Говори Алекс Гилби.

— С убийци не разговарям.

— Отделете ми само една минута. Трябва да ви кажа нещо.

— Ако се каните да отричате, че сте убили майка ми, спестете си труда. Няма да ви повярвам.