Вал Макдърмид - Преследвачът

— Точно затова харесваш кожата ми. Коства ми много грижи да я поддържам в съвършено състояние. Но само заради теб покрих част от кожата си с коприна. Нося чифт черни копринени френски гащички и черна копринена туника. Ооо, обичам усещането на коприна върху тялото си. Ооо, Антъни! — простена тя. — Коприната нежно се търка в зърната ми, както биха го правили твоите пръсти. О, вече са твърди като камък, изпъкнали, възбудени от теб!

Тони не можеше да преодолее възбуждащия интерес. Тя беше добра, няма спор. Повечето от жените, които беше слушал по секс линиите, звучаха банално и отсечено. А отговорите им — предсказуеми и шаблонни. Нищо в онези разговори не бе събудило нищо друго у него, освен научен интерес. Но Анджелика беше нещо различно. За едно нещо беше сигурен — звучеше, като че ли наистина мислеше това, което говореше.

Тя простена тихо:

— Господи, овлажних се! — дишаше учестено, тихо. — Но ти не може да ме докосваш още. Трябва да чакаш. Просто легни по корем. Добро момче! О, харесва ми да те събличам. Ръцете ми се плъзгат под ризата ти, пръстите ми галят гърдите ти, докосват те, усещам зърната ти под тях. Господи, ти си невероятен! — въздъхна тя.

— Това ми харесва — каза Тони, като се наслаждаваше на ласката в гласа й.

— Това е само началото. Сега те възсядам. Разкопчавам ризата ти. Навеждам се над теб, зърната ми докосват гърдите ти през коприната. О, Антъни! — възкликна гласът й възбудено. — Наистина си доволен, че ме виждаш, нали? Ти си твърд като камък под мен. О, не мога да чакам да те поема в себе си!

Думите й смразиха Тони. Ерекцията, която усещаше да втвърдява панталона му, замря като снежинка в локва. Отново удариха на камък.

— Опасявам се, че ще те разочаровам — продума той с дрезгав глас.

Отново онзи секси, самодоволен кикот.

— Няма начин. Ти вече си повече от това, за което съм мечтала. О, Антъни, докосни ме! Кажи какво искаш да ми направиш?

Тони не можеше да намери думи.

— Не се срамувай, Антъни! Между нас няма тайни, няма къде да ходим! Затвори очи. Остави чувствата да те завладеят. Докосни гърдите ми, продължавай! Засмучи зърната ми, изяж ме! Нека почувствам горещите ти влажни устни по цялото си тяло!

Тони изстена. Това вече му идваше в повече, отколкото можеше да понесе. Дори и заради научния интерес.

Дишането на Анджелика сега бе станало по-учестено, като че ли думите й възбуждаха и самата нея толкова, колкото трябваше да възбудят и него.

— Така е добре, о, боже, Антъни! Това е страхоотно! Ооо! — простена тя разтреперано. — Виж, казах ти, че се овлажних. Точно така, пъхни пръсти дълбоко във влагалището ми! О, боже, ти си невероятен… нека… нека, о, господи, нека те поема!

Тони чу пращенето по линията.

— Анджелика… — опита се да вземе думата той. Връзката отново се разпадаше както винаги, разбира се, като шумът се увеличаваше неконтролируемо като писък на ранена птица.

— О, Антъни, ти си красив! Това е най-красивия инструмент, който някога съм виждала! О, позволи ми да го вкуся… — Гласът й заглъхна със звука от смучене. Кръвта нахлу в главата му и лицето му пламна от неочаквания порив на срам и гняв. Той затръшна телефонната слушалка и веднага я вдигна отново. „Господи, какъв мъж трябва да си, за да не могат да те провокират дори по телефона? И какъв учен, за да можеш да разграничиш трогателните си провали от опитите за събиране на обективните данни?“ — мислеше си Тони.

Според него най-лошото от всичко беше, че разпознаваше собственото си поведение. Колко пъти бе седял на една маса очи в очи срещу масови изнасилвачи, подпалвачи или убийци и ги наблюдаваше как, достигайки точката на преживените събития, те не можеха да се изправят срещу себе си. Точно като него те просто се затваряха. Не можеха да прекъснат телефона, но по същия начин прекъсваха връзката си със света около тях. Накрая, разбира се, с правилна терапия, те пробиваха стените и успяваха да се изправят лице в лице с това, което ги бе докарало дотам. Това бе и първата крачка към възстановяване. Част от Тони се молеше Анджелика да знае достатъчно за теорията и практиката на психологията, за да остане с него, докато е готов да събори бариерите и да погледне смело това, което подхранваше тези сексуални и емоционални задръжки.

Но другата част от него се надяваше тя никога да не се обади отново. „Какво от това, че риск печели, риск губи!“ Той просто не искаше повече болка.

Джон Брандън съвестно обърса чинията си с последния залък хляб и се усмихна на жена си: