Вал Макдърмид - Преследвачът

Нападна храната с удоволствие, като я хвърляше в устата си, колкото му бе възможно по-бързо, за да може по-скоро да се добере до компютъра и да продължи работата си по профилите на жертвите. Оставаха му още една-две хапки в чинията, когато телефонът иззвъня. Без секунда размисъл Тони грабна слушалката и извика бодро:

— Ало?

— Антъни? — попита гласът.

Тони изпусна вилицата и разпиля лазанята около чинията.

— Анджелика? — позна я той. Озова се отново в своя собствен свят, закотвен в собствената си глава, само от гласа й, който нахлу през слушалката.

— По-общителни ли се чувстваме днес? — обля го тя със сладка дрезгавина.

— Не съм бил необщителен вчера. Просто имах да свърша цял куп неща, които не можах да пренебрегна. А ти ме разсейваше — чу се Тони да казва, докато се чудеше защо си правеше труда да се оправдава пред нея.

— Това е целта на занятието. Но ти ми липсваше, Антъни. Толкова ме възбуждаше мисълта за теб, че когато ме захвърли като мръсен чорап, цялото ми удоволствие от деня рухна.

— Защо правиш това с мен? — попита я той. Въпросът бе задаван и преди, но тя винаги го отклоняваше и отплесваше за друго.

— Защото ти ме заслужаваш — обясни гласът. — Защото те желая повече от всеки друг на света. И защото няма никой друг в живота ти, който да те ощастливи.

„Същата стара песен“ — помисли си. Винаги отцепваше въпроса му с умилкване и празнословие. Но тази вечер Тони искаше отговори, а не ласкателство.

— Какво те кара да мислиш така? — провокира я той.

Гласът се изсмя тихо и самодоволно.

— Знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. Антъни, не трябва повече да си самотен.

— А ако на мен ми харесва да съм сам? Не е ли логично да допуснеш, че съм сам, защото го искам?

— Не ми приличаш на щастливец. Някои дни приличаш на човек, който се нуждае от една прегръдка повече от всичко друго на света. Друг път имаш вид, като че ли не си спал повече от два часа. Антъни, мога да ти дам спокойствие. Жените са те наранявали преди и двамата знаем това, но с мен няма да е така. Аз мога да спра болката. Знаеш, че мога да те накарам да заспиш като пеленаче. Всичко, което искам, е да те направя щастлив. — Гласът звучеше успокояващ и нежен.

Тони въздъхна. „Само ако…“

— Трудно ми е да го повярвам — опъна се той. От самото начало на тези разговори част от него искаше да тръшне слушалката на телефона, за да сложи край на това изящно мъчение. Но ученият в него желаеше да чуе какво имаше да му каже. А и съсипаният мъж в него съзнаваше достатъчно ясно, че се нуждаеше да бъде лекуван и че може би точно това бе начинът. Припомняше си първоначалната решителност да не допусне тя да му влезе под кожата, така че когато му дойде времето, да може да се махне без болка.

— Позволи ми да опитам. — Гласът бе самоуверен. Тя осъзнаваше властта, която има над него.

— Аз те слушам, нали? Присъединих се. Все още не съм затворил телефона! — оправда се отново, като се помъчи да докара фалшива топлина в гласа си.

— Защо не направиш точно това? Защо просто не затвориш и не се качиш горе в спалнята си, за да вдигнеш телефона там? Така ще можем да се чувстваме по-удобно.

Студени тръпки страх го прерязаха в гърдите. Мъчеше се да формулира въпроса си професионално. Не „От къде знаеш?“, а „Какво те кара да мислиш, че имам телефон в спалнята?“

Последва пауза, толкова кратка, че Тони не беше сигурен дали не си я въобрази.

— Просто предположение — отвърна тя. — Създала съм си представа. Ти си от тоя тип мъже, които имат телефон край главата в спалнята.

— Добро попадение — съгласи се Тони. — Добре. Ще затворя тук и ще вдигна в спалнята. — После премести слушалката и се забърза към кабинета си, където включи телефонния секретар на записващ режим на работа. Чак тогава вдигна отново: — Здравей. Върнах се.

— Удобно ли сме седнали? Да започнем тогава — промълви тя и отново се чу онзи нисък, секси самодоволен хилеж. — Изглежда, ще се забавляваме истински тази вечер? Почакай да чуеш само какво съм ти приготвила за днес. О, Антъни! — Гласът й премина почти в шепот. — Мечтаех за теб. Представях си ръцете ти по тялото си, пръстите, които се плъзгат по кожата ми.

— С какво си облечена? — попита Тони, макар да знаеше, че това беше стандартен въпрос.

— С какво желаеш да съм облечена? Имам голям гардероб.

Тони преглътна налудничавата идея да каже, че я желае в рибарски ботуши, балеринска поличка и дъждобран. Вместо това въздъхна дълбоко и каза: — Коприна. Знаеш как обичам допира на коприна.