Вал Макдърмид - Преследвачът

— Чудесно беше, Маги.

— Ъхъ — измуча синът му Анди в съгласие с пълна уста агнешко с патладжанено къри.

Брандън се завъртя несръчно на стола си.

— Ако нямаш нищо против, ще прескоча до улица „Скаргил“ за един час. Само да видя как вървят нещата при тях.

— Смятах, че полицаите с твоето положение не трябва да работят вечер — подхвърли Маги добродушно. — Ако не ме лъже споменът, не е нужно да държиш под око специалните части.

Той погледна гузно.

— Знам, знам, но просто искам да разбера как се справят момчетата.

Жена му поклати глава с примирена усмивка:

— Предпочитам да излезеш и да си видиш хората, отколкото да седиш и цяла вечер да се измъчваш пред телевизора.

Карън вдигна глава.

— Татко, ако се връщаш до града, ще можеш ли да ме хвърлиш до Лаура? Ще разработваме заедно реферата по история.

Анди се усмихна дяволито.

— От кога му казвате така? По-скоро ще разработите тактика за сваляне на Крейг Макдоналд.

— Ти пък какво знаеш? — сряза го заплашително Карън. — Нали ще ни закараш, татко?

Брандън стана от стола.

— Само ако си готова да тръгнеш веднага. И при условие, че те прибера на връщане с мен.

— О, татко! — изхленчи тя. — Ти каза, че излизаш само за половин час! А това не е достатъчно, за да свършим работата заедно!

Сега беше ред на Маги Брандън да избухне в смях:

— Ако баща ти се върне преди девет и половина, ще направя палачинки за десерт!

Карън погледна родителите си един след друг. Мъчителният избор бе изписан на четиринадесетгодишното й лице.

— Добре, ще можеш ли да ме вземеш към девет?

Брандън се разтопи в усмивка.

— Защо ли се чувствам така, като че ли ме вързахте?

Минаваше седем и половина, когато Брандън прекрачи в стаята на екипа „ХОЛМС“. Въпреки че беше късно, във всички кабинети имаше движение. Дочуваше удари по пишещи машини, които заглушаваха тихите разговори, провеждани на някои бюра. Следовател Дейв Улкот стоеше зад едно от момчетата, което работеше по събиране на данните. То му посочваше някакви подробности на екрана. Никой не вдигна глава при влизането на Брандън.

Приближи се до Улкот и го изчака, докато свърши разговора си с полицая. Потисна една въздишка. Определено вече започваше да се замисля за пенсиониране. Сега вече не само полицаите му изглеждаха младоци, а и следователите не му се струваха достатъчно улегнали и на възраст, за да ги изключи от стажантския екип, какъвто му изглеждаха.

— Продължавай да търсиш съвпадения, Хари — подхвърли Улкот за финал.

Момчето на клавиатурата кимна и се взря в екрана.

— Добър вечер, Дейв — поздрави Брандън.

Улкот се завъртя на стола си. Установи личността на новодошлия и скочи на крака:

— Добър вечер, сър.

— Прибирах се към къщи и реших да се отбия да видя как вървят работите — излъга Брандън.

— Е, сър, все още сме в началото. Имаме екип от хора, които ще работят на смени следващите няколко дни, за да обработя и огледат наличните подробности от предишните случаи, както и последния, с полицай Коноли. Аз съм също така свръзка с екипа полицаи, които сме поставили на горещите телефонни линии. Повечето от обажданията са обичайните злоба, отмъщение и параноя, но сержант Пасъл се справя добре с отсяването на съществените съобщения.

— Нищо ли не е излязло още?

Улкот потърка оплешивялото място на темето си — жест, който му беше станал навик и според втората му жена бе причината за опадането на косата му.

— Отделни неща. Нищо важно. Имаме имената на няколко типове, които са шетали из Темпъл Фийлдс поне в две от въпросните нощи и сме ги прибрали на топло. Проверихме също номерата на колите, които периодично са се появявали по времето на убийствата. За щастие след второто убийство следовател Джордан е нареждала на фотографа винаги да снима номерата на колите на гей района. Това е много работа, сър, но ще се оправим.

„Ако убиецът има някаква връзка с колите“ — помисли си Брандън. Съжаляваше, че именно той се бе противил дълго време случаят да бъде поет от екипа на „ХОЛМС“. Но този убиец не приличаше на никой друг от онези, които беше виждал или за които беше чел. Техният човек се оказа много внимателен.

Брандън не разбираше много от компютри. Една поговорка се въртеше в главата му: „Да преливаш от пусто в празно.“ Той горещо се надяваше да не се окаже, че е обременил хората си с работа, която да излезе чиста загуба на време.

Карол отвори рязко очи. Сърцето й биеше лудо. В кошмара й една тежка желязна врата се бе затръшнала зад нея, затваряйки я в студена влажна килия без прозорци. Все още бе замаяна от съня и й трябваше известно време, за да осъзнае, че не усеща познатата тежест от тялото на Нелсън върху краката си. После чу стъпки и издрънчаването на ключове, хвърлени на масата. Тънка ивица светлина се процеждаше през процепа на отворената врата, който бе нужен на котарака за неговите влизания и излизания. Измъкна се от завивките с пъшкане и грабна часовника. Десет и десет. Ограбени бяха двайсет минути от безценния й сън заради шумното прибиране на Майкъл.