Вал Макдърмид - Преследвачът

Наслади се достатъчно време на гледката, като обикаляше завързаното му тяло, и накрая застана в полезрението му. За момент Тони бе изненадан от великолепното й тяло. От врата надолу би могла да бъде чудесен модел за порносписание. Стоеше с разтворени крака и с ръце на хълбоците. Беше облечена в широко червено копринено кимоно, което падаше свободно, разкривайки изключително червено кожено боди с дупки за гръдните зърна и разцепено до чатала. Черни чорапи обвиваха оформените й мускулести крака, които завършваха с черни обувки на високи, остри токчета. Дори през кимоното Тони можеше да различи ясния силует на едно силно тяло, с добре оформени мускули на ръцете и раменете. Но от позицията, от която висеше, тя събуждаше в него толкова еротика, колкото би събудил един чувал картофи.

— Все още ли ти въздейства това, Антъни? — попита го тя с провлачен глас, като очевидно потискаше смеха си.

Подчертаното произнасяне на името му, на цялото му име, бе последното завъртане на Рубик куба на спомените му. Мозъкът му включи светкавично. И той отвърна:

— Предполагам, че и дума не може да става да почерпиш по напитка, а, Анджелика?

— Радвам се да видя, че не си загубил чувството си за хумор.

— Не. Само достойнството си. Не очаквах това от теб, Анджелика. Нищо в нашите телефонни разговори не можеше даже да ме накара да си представя какво си имала предвид за мен.

— Ти изобщо си нямаше и идея коя съм аз, нали? — заяви с нескрита гордост тя.

— И да, и не. Не знаех, че ти си човекът, който уби всички онези мъже. Но това, което със сигурност знаех, е, че точно ти си жената за мен.

Анджелика се намръщи, сякаш се колебаеше в отговора. Обърна се и провери камерата.

— Трябваше ти достатъчно време, за да стигнеш до това прозрение! Имаш ли представа колко пъти само ми затваря телефона?! — Гласът й звучеше по-скоро ядосано, отколкото обидено.

Тони усети опасността и се опита да намери успокояващи думи.

— Причината беше, че имах личен проблем, а не беше заради теб.

— Имаше проблем с мен! — сряза го тя, като се приближи до каменната пейка до стената. Взе друга касета и се върна отново към камерата.

Тони се пробва отново:

— Точно обратното. Винаги съм имал проблеми с жените. Връзките ми не издържаха дълго. Точно затова не знаех как да се държа с теб в началото. Но нещата тръгнаха и ставаха все по-добре. Знаеш, че е така! Знаеш, че чудесно се забавлявахме заедно. Благодарение на теб чувствам, че всичките ми проблеми са зад гърба ми — довърши той тирадата си, като се надяваше, че тя не е усетила неволната ирония в думите му.

Но Анджелика нито беше вчерашна, нито бе глупава.

— Мисля, че можеше да го кажеш по-убедено, Антъни! — отряза го тя с крива усмивка.

— Знаеш, че ти ме надхитри. Уверен бях, че убиецът е мъж. Трябваше да бъда по-внимателен.

С гръб към него Анджелика смени касетата в камерата. После се завъртя на токчетата си и отвърна:

— Ти никога нямаше да ме хванеш. А сега, когато си вън от играта, никой от останалите малоумници няма и шанса да го направи.

Пренебрегвайки надвисналата над главата му опасност, Тони продължаваше да бъбри, като се стараеше да поддържа гласа си сърдечен и спокоен.

— Трябваше да се досетя, че си жена. Точността, тънкостта, изпипването и вниманието към всеки детайл, грижата да очистиш всяка следа след себе си… Безкрайно глупаво от моя страна да не схвана, че това бяха белези на женски мозък, а не на мъжки.

Анджелика се ухили самодоволно.

— Ти си си неизбежно все същият — психолог! — изсъска тя последната дума, като че ли бе нещо мръсно. — Липсва ти каквото и да е въображение.

— Но аз не съм като тях, Анджелика. Добре, направил съм тази фатална грешка, но се обзалагам, че знам за теб повече, отколкото който и да е от тях. Защото ти ми разкри вътрешното си съзнание. И не само чрез убийствата. Ти ми показа истинската жена. Жената, която разбира любовта. Но предполагам, че те не са те разбрали, така ли е? Не са ти вярвали, когато си им казвала, че имаш женска душа, хваната в клопката на едно мъжко тяло. О, вероятно те са се престрували или сигурно са се отнасяли с теб покровителствено. Или още по-лошо — карали са те да млъкнеш. Но дълбоко в себе си те са се отказвали от теб и са те захвърляли като боклук, нали? Повярвай ми, аз никога не съм си го и помислил. — Гласът на Тони продра, когато стигна края на речта си. Устата му бе пресъхнала с някаква смес от страх и хлороформ. Поне адреналинът, който се разливаше във вените му, изглежда, му действаше като обезболяващо.