Вал Макдърмид - Преследвачът

Историята беше водеща в новинарските емисии, както трябваше и да бъде.

„Тялото на мъж, открито в района на Темпъл Фийлдс в ранните часове на тази сутрин, не е петата жертва на серийния убиец, който вся ужас сред гей общността на Брадфийлд, разкри полицията днес следобед.“

Когато говорителят млъкна, усетих как гневът ми се разпиля, като сега празнината в мен стана още по-голяма.

Без да чакам повече, треснах слушалката. Най-после бяха разбрали нещо. Но аз минах през истински ад през последните четири часа заради тяхната грешка. Всеки час, който изстрадах, ще бъде допълнителен час към агонията на доктор Хил, заклех се аз.

Защото сега брадфийлдската полиция бе извършила пълен абсурд. Доктор Тони Хил, тъпакът, който дори не можа да разпознае, че всички мои престъпления ми принадлежаха, бе назначен за официален полицейски консултант в разследването на серийния убиец. Жалки заблудени глупаци! Ако това е последният им коз, тогава значи нямат никакви шансове!

Агонията му бе толкова ужасна, че Тони искаше да вярва, че сънува кошмар. Никога преди не бе осъзнавал колко различни видове болка имаше. Тъпото туптене в главата му, жестоката болка в раздраното му гърло, острото, раздиращо пробождане в раменете му и пронизващото усещане, като от забити ножове, в прасците и бедрата му. В началото болката блокираше всичките му други усещания. Очите му бяха здраво стиснати и единственото, което осъзнаваше, бе нечовешкото страдание, толкова разтърсващо, че по челото му изби студена пот.

Постепенно той се опита да понесе крайната болка и да я преодолее. Разбра, че ако вдигне тежестта на краката си, пробожданията леко щяха да спаднат, а разкъсващото разпъване на раменете му да намалее. Когато мъчението му стана поносимо, осъзна, че му се повдига. Дълбоко гадене, което бе тръгнало от стомаха му и заплашваше да изригне всеки момент. Един бог знаеше колко време бе висял така.

Бавно, изпълнен със страх, той отвори очи и вдигна глава. Движението светкавично изпрати един спазъм, който увеличи агонията му, прерязвайки шията и раменете му. Тони се огледа наоколо. Веднага си пожела да не беше го правил. Незабавно разпозна мястото, където бе попаднал. Окъпано бе в ярка светлина. На тавана и стените бяха монтирани прожектори, разкриващи стая, боядисана в бяло. Грубите камъни по пода бяха белязани с тъмни петна, които, без да бъдат изследвани, бяха видими остатъци от кръвта, която се бе ляла в тая касапница. Срещу него се бе облещило безжизненото око на една камера, закрепена за триножник. Червеният индикатор отстрани показваше, че подробното му оглеждане наоколо не оставаше незаписано. На стената в дъното имаше закрепена магнитна лента с набор ножове, които висяха грижливо подредени. В единия ъгъл на стаята забеляза инструментите за мъчение, които не можеха да бъдат сбъркани с нещо друго. Една диба, някакъв странен уред, подобен на стол, който Тони разпозна, но не можа да назове веднага. Нещо религиозно ли беше, чудеше се той. Нещо, смътно напомнящо за християнството. Нещо коварно, далеч от това, което изглежда. „Столът на Юда“ — досети се той. На стената бе облегнат голям дървен кръст като някакво ужасно извратено подобие на свещена реликва. Едно дълбоко стенание се откъсна от пресъхналите му устни. Сега знаеше най-лошото. Разбра в какво положение се намираше. Беше гол, кожата му се бе накокошинила от студа в мазето. Ръцете му бяха стегнати зад гърба. Съдейки по острите ръбове, врязани в китките му — сигурно с белезници. За тях здраво бе вързано въже, верига или нещо подобно, което очевидно бе закрепено за тавана. Примката бе достатъчно стегната, за да наклони тялото му напред, превито на две в кръста.

Тони успя да се тласне надолу и да стъпи на върха на пръстите си. После изви тялото си настрана. С периферното си зрение успя да види дебело найлоново въже, което водеше откъм гърба му, минаваше през една макара през тавана, след това през друга макара към един скрипец.

— Боже мой! — изграчи той.

Ужасяваше се да погледне към стъпалата си, да не би най-лошите му страхове да се потвърдят. Но въпреки това успя да събере сили и си наложи да погледне надолу. Както се опасяваше, всеки негов глезен бе захванат с кожен каиш. Самите каиши бяха прикрепени към една въжена люлка, в която бе поставен тежък камък. Неволна тръпка на ужас го разтърси целия, като опъна измъчените му мускули още повече. Тони знаеше за мъченията достатъчно. За да лекува пациентите си, трябваше внимателно да изучи историята на садизма. Но даже и в най-лошите си моменти никога не си беше представял, че ще го застигне такава нечовешка съдба.